Смирение

Автентична среща със себе си

Смирение.

Да се срещнеш с реалността очи в очи и да й се подчиниш… смирено… там насред градската суматоха, каменните пътеки и тлеещия восък …

Мъката те подчинява, отнема те от себесъзерцанието, насочвайки те по утъпканите пътеки до прясно ухаещата купчина пръст…

… пръст при пръстта… 

Сълзи. Хистерия. Тайно задоволство, че някой те е изпреварил в небитието, прикрито зад мокри от сълзи очи и сополиви гримаси на отчаяние.

Смирение е, обаче. Главата е наведена – признава се за истина.

Бог. Господ Бог. Аз, Ти и уединението ни в света на Човеците.

Аз, ниско долу, в изчакване на края на суматохата – на градската и на тази в душата ми.

Бог ли помага? Или аз си помагам в смирение с Бог и в смирение със себе си?

Аз и Бог сме едно цяло във вселенското очакване за здраво бъдещо случване. Бог е в мен, в тялото ми, в сърцето ми, в мислите ми…

Вяра. Бог. Доверие. Смирение. Молба.

Смирение.

Днес е нов ден. Днес съм с ново име. Смирение съм.

Спокойствие. В низините на доверието е спокойно. Страх няма, само мисли за страха.

Смирение съм и Доверие съм. Да.

Смирен съм. И съм простил.

Прошка и Смирение.

Да. Но онова-другото… пъргавото, ненаситното, влюбчивото, крещящото отвъд хистеричната религиозна маска, чакаше продължението на играта си с мен зад каменните дувари на Дома на сълзите. Чакаше с нескрит интерес новия ми устрем. Новия здрав шамар, с който да го цапардосам – Него – Живота. В търсене на баланса, дошъл бе моя ред във вечната игра на надмощие. Оръжието ми се наричаше Спонтанност. Сетне пак Смирение.

Смирение. 

Може би, може би… Може би, ако бях възвишението на планината, щях да съм като оня северен скален скос, който няма изкачване, освен ако не бъде помолен да бъде покорен.

Днес молби не приемам, защото е ден за смирение.

Петър Петров, психолог, Варна, 2016