Страдание или състрадание

Страданието ни прави силни

Страдание?

Не е типично да се мисли, че друг може да бъде чашата, в която да излеем своето страдание, без никакъв напън, изключвайки какъвто и да е отговор на персонална болка. Не е типично да се мисли, че друг може наготово да ни дари построения от него мост към розово-преживелищно случване. Наготово?

Моля те! Между теб и моста на другия има цяла гора страдание, която чака единствено теб повторно да я прекосиш. Открай-докрай. Там, в гората, ще научиш как се строят мостове към себе си и другите, към света.

Прости, този някой друг може да вижда в теб надежда за промяна и да търси отговорите вместо теб. Наивник някакъв, какъвто философите безумно вкараха в понятието алтруист. Но, моля те, не е типично, освен ако Ти не се задвижиш към него пръв!

Ти, не-жертвата.

Ти, човека, който може да се опита да го поеме този нищожен житейски риск.

Забрави за съществуването на безвъзмездните дарители. Има ги, разбира се, но по-често поведението им ще е компенсаторно по отношение на тяхна липсваща потребност, а не е изключено да се персонализират с някаква виновност по отношение на техни си незатворени ситуации, за да са толкова „щедри“ към теб.

Техните потребности и чувства са техни си потребности и чувства. Последните, освен че са болни от себе си, но през алтруизма си поддържат в теб жалкото и пасивно същество, с което все по-често се идентифицираш, и което все повече ще те доближава до депресивната ти същност. Ако се кефиш на депресията си, давай! Но аз няма да толерирам жертвеното ти послушание. 

Всеки за себе си. Трудно е. Не съм й предполагал, че на 42 човек може да стигне дъното и да се опитва безрезултатно да се изтласка обратно към светлината. Явно, винаги има първи път.

Чувството ли? Когато се случи с мен, ли? Ами, като отпадък в плато, в блато – дълбоко е и няма никакво течение. Болницата, смъртоносния унес почти всяка вечер.., мислите за Ада, за Рая.., за вината.., потъването.., болката.., болката… 

Отговорите бяха в мен, усещах го. Започнах да вярвам, че трябва да преживея болката си сам, да я изстрадам. Сам, без анестезия, да се опитам да я приема, каквото и да значи това.., да й се подчиня.

Нека е страдание! Моето. Страдай тяло.., страдай душо! Важно ми е, че си позволих да мисля по този начин тогава. Дали се случи ли? Оказа се, че различното мислене е само началото на един по-перспективен и динамичен процес на емоционално-поведенческа трансформация.

Но, моята гора беше прекалено гъста и опасна. Дали не се нуждаех от гид?

Добре, но ако няма твърда почва, на която да стъпя, как ще преживея давещото ме страдание? Не ми е нужен трамплин, само твърда земя, която да ме подготви за предстоящия скок. Твърда земя, която отново да напълни дробовете ми с надежда и да ме втресе от реалност във водовъртежа до кота нула – моят хоризонт.

Сега не мога да си помогна сам, най-вероятно е от там-някога – срама, страха, вината, уроците по етика, хипнозата на комунизма… Не е моя работа да знам, но не мога сам. Нуждая се от помощ. Дали ще е психолог или психотерапевт, още не различавам понятията си за тези две думи. Но знам едно със сигурност: тук и сега е много-дълбоко, но все още не е дъно.., а единствените ми музи са тъгата и страха… Е, споделих си го, не ща да си го нося.

Никой не е по-голям от страданието ни

Състраданието ни прави лениви и слепи за себе си

Ще подълбая още малко тинята на миналото в поредния опит да срещна малкото човече и да му предложа примирие.

Всеки за себе си. Трудно е. В България още повече. Ще ми се чужбина да е мит и на бленувания плаж в Канкун да няма място за мен. Болен съм от себе си, знам, но няма да избягам. Ще подълбая още малко тинята в поредния опит да срещна малкото човече и да му предложа примирие.

Да, мамо, татко, вие бяхте част от една чужда надежда, която нямаше как да прогнозирате. Нямаше, тъй като тя не беше нищо друго, освен затлачена от страх, гняв и вина хромозомна експлозия, в една странна и задръстена от стереотипи и предразсъдъци културна среда.

Не съм наивник, това не е обвинение. Всеки за себе си. Един пич – Фриц Пърлз – е казал мъдри слова по този повод, но това е една друга тема – много по-голяма от моята гневна вербализация сега.

Добре. Време е за сън, но такъв, негоден за споделяне в своята нежелателност към масовото мнение. Време е за преживяване на болката от плахото озъртане, от премълчаното, от вината, които обслужват единствено императивния ред в обществото. Време е за “брутален секс” с културата и морала.

Задушавам се от вашите големи сърца

Да, време е да приемем, че КАК ТРЯБВА да се случва животът ни зависи единствено от нас самите. Всеки за себе си, според потребността му от щастие. Моята, не твоята потребност. Затова, „хора с големи сърца“, стойте си в себе си, в милосърдието си. То храни вас и, сигурно е страхотно за вас да сте милосърдни.., но не ми го навирайте даром в лицето.

Не го правете, моля ви, защото не ми помагате така. Така не помагате на никого. Задушавам се от вашите големи сърца. Напомнят ми колко неавтономен и пасивен мога да продължа да бъда. Просто се спрете!

Всеки за себе си. Много-скоро ще изпитам нужда да се докосна до вашето милосърдие, но докато аз не реша да се задвижа към вас, моля ви, стойте далеч от мен. Има толкова много-неща, които се налага да преосмисля сам, за да почувствам разликата между свободата и робството на добре заучената си пасивност. Всеки за себе си. Никой не е по-голям от мислите ни. Никой не е по-голям от страданието ни. Вашето състрадание обслужва вашата травма, не моята.

Вашето дъно си е ваше дъно. То очаква единствено вас. Моето, не бих допуснал, оттук насетне, някой да ми отнеме превилегията да се науча да плувам сам в дълбокото.

Петър Петров, психолог, Варна, април, 2016