КОГНИТИВНО-ПОВЕДЕНЧЕСКА ПСИХОТЕРАПИЯ

ДИНАМИКА НА ТРЕВОЖНАТА БОЛКА

част 2

Завъртане на самоподдържащият тревожната болка порочен кръг на симптомите от плаващия страх при генерализирана тревожност до апокалиптичното очакване при паническа атака

• Защо страховете ми от тук и сега са същите като страховете ми от там и тогава?

• Защо старите картини се събуждат, пре-рисувани от нищожни остатъци от сетивни спомени?

• Защо съм убеден, че ако изтърва контрола съм обречен на провал?

– Защото вече нищо не ги пази. Тях, страховете ти.

(Кратък разказ за дискредитираните правила)

Тревожната болка и различните й преживелищни проявления

Тревожния човек вижда, чува и интерпретира реалността като бомба със закъснител. Бомба, която очаква да избухне по-късно, но задължително, когато по някаква причина той няма да има контрол над мислите, които ще предизикат тази катастрофа. Ей това очакване, ей това “ще” дето е в мислите му за някакво бъдещо катастрофално случване го побърква. Затова и времето в настоящето никога не му стига да планира перфектния сценарий, в който тази бомба никога да не избухне в тялото му.

Бомбата (паническата атака, нервната криза) избухва, разбира се, но никога на място и във време, които да се припокрият с прогнозата в перфектния му “контролиращ” план. И след такъв голям разход на психична енергия, инвестирана в контрола по тревоженето за утре, логично е, накрая, тялото му, вече толкова изморено от обслужване на страха в мислите му, да започне да му напомня, че целият му път би могъл да бъде извървян с по-бавни и по-щадящи крачки. Въпросът е друг, обаче:

• Интерпретираме ли правилно тези първи телесни сигнали?

• Мислим ли ги като нормални реакции, които сме предизвикали с неадекватното си поведение?

Не, не вярваме, че имат някакъв различен от катастрофалния прочит. Защото ако ги мислихме различно, щяхме да им вярваме различно. И веднъж завинаги щяхме да престанем да се идентифицирахме тотално с телата си (паническо разстройство), като с нещо нетленно и вечно. И тогава, страха в новоизлюпените ни мисли, едва ли би генерирал обичайната катастрофална версия в интерпретирането на една нормалната вегетативна симптоматика позната на всеки нормален човек.

Или, ако завъртим порочния кръг, но този път фиксираме за начало негативните очаквания в мислите ни, едва ли ще е далечен момента, в който нашия психиатър, клиничен психолог или психотерапевт да разчете симптомите като генерализирана тревожност, хипохондрия, ОКР и др.

И в този ред на излагане, постепено порочният кръг на симптомите започва да позацикля в едни порочни повторения водещи единствено до усложняване на тревожната картина, на тревожната болка.

Ето как изглежда когнитивния модел на паническо разстройство (и порочното зацикляне на симптомния кръг):

едни най-нормални телесни реакции, биват “хванати” (засечени) от специфичния начин на мислене на свръхбдителния (ригидния) човек (личностово обособен), който се изразява в конотиране (облепване) върху им, на всички онези неподлежащи на контрола му катастрофални интерпретации побиращи се най-често в два апокалиптични сценария:“Ще умра!” или “Ще полудея!”. Крайните катастрофални интерпретации, през непрекъснатото интензифициране на страха, затварят преживелищния цикъл до добре познатите страхови състояния – паника, панически страх, паническа атака, нервна криза. Контрола е загубен.

Нека не се ограничаваме само и единствено с паниката, а да проследим мисленето и правенето на тревожният човек като цяло. Т.е., да проследим когнитивно-поведенческия аспект на динамиката на тревожната болка.

Тревожният човек живее в бъдещето, в което събитийността е вече “пророкувана” на когнитивно ниво. Държи се така, сякаш “нещо от вътре” му говори от името на Правилата в личността му. Държи се така, сякаш те го принуждават да вярва в самосбъдващо се пророчество… да вярва, че е човек обречен да се тревожи от/за неизвеството и да продължава да живее единствено в очакването си, в страха си. В страха от самия страх.

В природата на човек е да бъде чувстващо, емоционално и социално същество.

Изразяването на чувствата и емоциите е персонална отговорност, която по редица психологични причини съвременният човек не може да поеме. В този аспект, бихме могли и по-грубовато да обобщим – да, хората, които не са научени да дават експресия на емоциите си са едни безотговорни към себе си хора.

Съвременният човек е един безотговорен човек. Безотговорен, преди всичко, към психичното си здраве.

• Знаехте ли, че несоциализираната емоция раболява?

• Знаете ли, изобщо, какво е психосоматика?

Това ще рече, че потиснатата емоция разболява. Ще рече, че твърдите принципи разболяват. Онези правила, които не разписват пътя ни до свободата.

Твърдите (ригидните) принципи представялват една когнитивна формация с генерализиран статут в нашата личност, която има властта да се разпорежда с нашето поведение. С нашето обичайно поведение – онова немисленото, неволевото.. онова, в което сме най-искрени.

Обичайното поведение при тревожния човек най-често се проявява през това да избяга или да се подсигури (преосигури) през най-детайлното планиране срещу неизестното, в очакване на поредния лош сценарий в близкото или далечно бъдеще. Сценарий, който може да е свързан с очакване за

• крайна бедност

• наближаваща болест

• скоротечна смърт

• провал….

Сценарий, който наивно вярваме, че можем да избегнем, като включим едно престараващо и хипер-перфекционистично поведение следващо крайно-детайлизиран план или, във втория случай – включване на компулсивни посещения при различни медицински специалисти (хипохондрия). Общото и при двата случая е, че се опитваме да контролираме страха си от неизвестното.

Перфекционизма и дистреса ходят ръка за ръка…

Гигантския проблем на съвремието ни, чието инфантилно колективно мислене все повече се фантазира, като равнопоставено с божественото е, именно, в опитите на съвременния човек да контролира и управлява чувствата и емоциите си.

Има начин да се живее извън тревожната болка. А когато това се окаже непосилно, да се задвижи към психолог или психотерапевт е все по-обичайно поведение на съвременния човек.

към част първа, част трета и част четвърта

Петър Петров, психолог, Варна

01.04.2019г.