КОГНИТИВНО-ПОВЕДЕНЧЕСКА ПСИХОТЕРАПИЯ

ДИНАМИКА НА ТРЕВОЖНАТА БОЛКА

част 3

Когнитивно-поведенческа психотерапия

Защо когнитивно-поведенческа психотерапия

Държим в главите си темата за тревожният човек

и специфичният му начин на мислене и поведение, нали?

Когнитивно-поведенческа психотерапия – един добре работещ и доказал се в клиничната практика метод.

Мисля, че позагряхме достатъчно, за да се опитам да ви въведа в динамиката на тревожното преживяване през когнитивно-поведенческата теория, която се надявам да опосредства посоката от по-доброто разбиране на проблема до неговото осъзнаване.

Проблем, който на нивото на преживяването обикновено започва да функционира на най-повърхностното когнитивно ниво, проследимо през идентифицирането на определен специфичен начин на автоматизирано мислене (автоматични мисли).

Автоматични мисли, от които започва да се разгръща, и в интеракция по всички канали – емоции, поведение и телесни симптоми, негативното интензифициране на цялата преживелищна реакция. Самоподържащият се порочният кръг на симптомите в тревожната реакция е налице.

Когнитивно-поведенческа психотерапия: психотерапевтичен метод работещ главно с когницията в трите й нива на проявление – автоматични мисли, дисфункционални допускания/правила и основни убеждения. Ревизирайки когницията през различен инструментариум и тествайки я през серия от поведенчески експерименти, логичното следствие е последваща трайна емоционално-поведенческа промяна.

Често, дори една дисфункционална (негативна) автоматична мисъл е достатъчна, за да предопредели цялото тревожно-негативно преживяване на човек. Преживяване, в което емоционалният процес е инхибиран (потиснат) през интернализирания опит, експлициран непрекъснато през обичайно ни поведение.

Имаме знанието, че емоцията винаги протича в някакъв личностов контекст. В същия, освен уникалните прояви на темперамента и характера, в по-тесен аспект, ще открием и един специфичен ранен опит, проециран и затвърден в авторитаризма на дъното (базови вярвания и схеми), което пък е ревниво протектирано от генералния принципен ред на личността (допускания и правила).

Реално, дисфункционалното преживяване се отключва тогава, когато допусканията и правилата се включат, но не сработват в логиката на техния протектиращ страховете в базовите вярвания алгоритъм.

Тогава човек страда. Това страдание може да ескалира от психологичен проблем до психично разстройство, в зависимост от много и различни био-психо-емоционални и личностови фактори (от последните ще спомена – базови вярвания, схеми, историческа памет и др.).

Продължаваме да държим в главата си разискваната тема за

тревожният човек и неговите ригидни принципи, нали?

Успявате ли да следвате когнитивно-поведенческата логика?

Когнитивно-поведенческа психотерапия. Не мислете за себе си, а за ранния травматичен опит на някой друг:

• Бъди железен!

• Никога не се осланяй на чужда помощ!

• Да си емоционален, означава че си слаб човек!

През активирането на автоматизирания начин на мислене се задейства целият порочен кръг на симптомите и тяхната интеракция по всички канали на преживяването. Т.е., на нивото на съзнанието, проявлението на тези автоматични мисли е пряко свързано и с останалите 3 компонента на нашето преживяване – чувства/емоции, поведение и телесни реакции.

Чувството в тази реакция е винаги налично, но друг е въпросът, че дисфункционалните допускания и правила на свръхбдителният човек ще се стремят по всякакъв начин да го потиснат.

Когнитивно-поведенческа психотерапия: как ранния травматичен опит опосредства правилата в живота ни на зрели възрастни:

• Трябва да съм по-търпелив!

• Трябва да планирам в най-дребни детайли.

• Трябва да съм в състояние да контролирам всичко, което се случва с мен и около мен!

• Нямам право на нито един слаб опит!

• Бъди железен! Не показвай слабост! Не показвай емоции!

Т.е., в конкретния симулативен случай, който е повече от класически, независимо от регистрираната емоционалност проявила се на повърхността на нашето преживяване, отдолу непременно ще открием един отдавна потискан от правилата ни страх, съхраняван в базовите ни вярвания.

Страх, потискан от едни “неработещи”, дискредитирани от непрекъснато променящата се реалност, правила и допускания. Страх, който на когнитивно ниво може да се проследи и онагледи през интерпретативната прогресия – от страха от грешка до страха от провал/неуспех и крайна бедност, най-често.

От страха в тялото ми до страха от смъртта на тялото ми и неизбежната лудост. Страх, който в тези крайно катастрофални интерпретации се нарича по един единствен начин – паника, панически страх, паническа атака, нервна криза.

Когнитивно-поведенческа психотерапия – от когнитивната проямна до повторната среща с травматичния активиращ стимул, в контролирана терапевтична среда, в която се случва поведенческото активиране.

Да, реалността се променя, докато се случи оня критичен момент (критичен инцидент), за който нашата “трябва”-програма се оказва недостатъчно гъвкава и адаптивна. Недостатъчно адаптивна по отношение на онези активиращи стимули, които директно ще атакуват страховете в базовите ни вярвания.

Ядрото, базовото (основното) ни убеждение, веднъж активирано, оттам насетне ще действа като когнитивен страхов филтър, който ще предопределя всички негативни преживявания в личността ни по повод конкретна критична събитийност.

И независимо в какви ситуации ще попада човек, независимо и от различността на автоматичните мисли, в които ще облича своите емоционално-поведенчески и телесни интерпретации, тяхната семантика все ще насочва към дъното. Дъното винаги ще си остава непроменено.

Например:

Ако аз нон-стоп, във всякакви ситуации, очаквам да се проваля (базово вярване), по-вероятно е да си мисля, колко всички останали са по-способни от мен в сферата на работата и постиженията, следствие на което, пък, винаги ще се държа (поведение) по един престараващ начин в реалността (Трябва да се старая повече от другите, които вярвам, че са по-успешни от мен).

По този, дирижиран от подобно дисфункционално очакване за провал, начин, и неосъзнавайки, че инвестирам цялата си психична енергия в това да се подготвя по един пре-детайлен начин (поведенческо активиране през включената вече “трябва-програма” на моите правила), интензитета на тревожността ми (чувство/емоция) е логично да се покачи, а аз “неволно” ще потисна нейната експресия.

Това задържане се нарича емоционална инхибиция. Процеса е несъзнаван. Потискам, защото съм “добре трениран”, вече, (през хипнозата на “доброто си възпитание”) да си забранявам (правила и допускания) подобни слабости, които очаквам да ме дискредитират (да ме направят уязвим) в реалността.

И тази потисната емоция едва ли ще закъснее да се проецира в специфинча зона на тялото ми – соматизация (напр. непрекъсната тежест в гърба, ускорен пулс и дишане, понижено либидо и т.н.).

Самопомощ или психотерапия

Самопомощ? Добре, разфокусиращите и дихателни техники помагат, неоспорим факт, но са само временно решение на тревожния проблем.

Вярванията, които го поддържат продължават да са активни и необезпокоявани дълбоко в личността ни, пазени от правилата ни. Правила, които пазят страховете ни. Правила, които не подхранват нашата щастливост и удовлетвореност.

Щастливи ли сме? Удовлетворени ли сме от живота?

Самопомощ или психотерапия.

При повечето тревожни състояния и разстройства се наблюдава една свръхконтролираща, през поведението, тенденция по отношение на мислите и чувствата (избягващо и подсигуряващо безопасност поведение).

Подобен опит за контрол над негативните автоматични мисли и чувства може да доведе до временно решение на проблема чрез потискане на симптома, но не изцерява тревожната картина в перспектива.

Дали с успокоителното хапче или самото знание за присъствието му в джоба ни, или с добре работещата техника за смяна на фокуса, но през опитите си да анестезираме страха, или да избягаме от него, реално, само поддържаме тревожният си проблем.

• Да се опитваш да анестезираш или избягаш (желание за контрол) от вече интензифициран емоционален процес, чиято природа ти е напълно непозната, не ти ли звучи, меко казано, безсмислено?

• Имайки знанието, че страха произхожда от нашето несъзнавано, смееш ли да твърдиш, че можеш да контролираш нещо, което не познаваш?

Продължаваме да държим в главата си разискваната

тема за тревожният човек, нали?

Защо когнитивно-поведенческа психотерапия

Когнитивно-поведенческата терапия е единствения психотерапевтичнен метод, който приоритетно фокусира теоретико-практическите си усилия в психотерапевтична работата на когнитивно ниво.

В действителност, емоционално-поведенчески и телесен контрол може да бъде осъществен, през много и различни инструменти от арсенала на когнитивно-поведенческата психотерапия, но основно това се случва през специфични интервенции на когницията. 

Специфични интервенции на различните й нива на проявление – автоматични мисли, правила и допускания и основни убеждения.

Ако трябва да спомена някои от основните, то нека е работата през дневника на дисфункционалните мисли и логично последващата го техника за когнитивно реструктуриране на тези мисли. Друга базова техника от инструментариума на когнитивно-поведенческата терапия е поведенческия експеримент.

Дизайна на поведенческия експеримент винаги предполага отворен финал, което пък е предпоставка пациента/клиента сам да провери за себе си, доколко вярата в собствените му горещи автоматични мисли или основни убеждения се потвърждава след втория прочит на реалността – а именно – тестване на очакванията през поведението.

А генералната идея на поведенческия експеримент се състои в нещо много просто – непотвърждаване на първоначалните очаквания на пациента/клиента. Оттук тръгва промяната – от тестването на първоначалните ни очаквания, а не през онзи т.нар. “контрол”, който се материализира през различни избягващи, подсигуряващи и разфокусиращи практики.

Следователно, поведенческия експеримент е онзи инструмент, който реално разклаща неадаптивната копинг-стратегия – механизма, през който поддържаме проблема/разстройството си.

Бидейки само едно първо обяснение и, имайки и знанието, че автоматичните мисли са по-скоро когнитивно изкривени проекции на конкретна събитийност, изводими повече от нашето несъзнавано психично, когнитивната терапия е намерила алгоритъма за идентифициране и на едно второ обяснение на ситуацията.

Второ обяснение, което вече е стъпило в здравата рационална логика на идентифицираните постфактум алтернативни мисли, чието потвърждение също може да тества през серия от поведенчески експерименти.

Не смея да твърдя, че през различни методи от други психотерапевтични направления няма да се постигне задоволителен нормализиращ преживяването резултат, но на фона на утвърдените в практиката, специализирани и клинично тествани протоколи от ресурса на когнитивно-поведенческата психотерапия, по-добрият сценарий е да стъпим на доказателствената база.

По-добрият сценарий е по отношение на резултата, като нормализиращ за пациента логичен отговор, стъпил на доказателства, факти и аргументи, през които рационално пациента/клиента да осъзнае, а оттам и да проконтролира (нормализира) цялото си негативно преживяване.

А неговото дисфункционално преживяване е индуцирано от автоматичните му мисли, които той следва да осъзнае, че са само едно първо обяснения на ситуацията.

Проблема идва от вярата в това първо обяснение. Именно тази вяра опосредства, създава или в най-висша степен участва в разгръщането на всички останали симптоми от преживелищната реакция. Вярата в това първо обяснение ни кара да страдаме.

Например:

• Ако аз вярвам, че съм провален, още преди да съм направил каквото и да е, за да оправдая или не очакването за самосбъдващо се пророчество в мислите ми, по-вероятно е да изпитам чувство на вина, което ще се опитам да потисна, вместо да потърся подлежащия отдолу страх държащ ме в “поведенческите окови” на едни отдавна неработещи правила, които “насилват” обичайното поведение на личността ми единствено в императивната логика на Трябва.

• Ако аз вярвам, че съм провален, ще се държа в реалността по един несигурен начин, само защото несъзнавано ще следвам ригидната принципност на дисфункционалните си правила и допускания. Потискайки тази несигурност и чувство за вина, през социалното неумение да им дам експресия, аз не правя нищо повече от това да поддържам “насилието” на неработещите си правила – т.е., разбирай, че аз сам участвам в поддържането на проблема си.

Проблем, който може да се нарича паническо разстройство, генерализирана тревожност, социална тревожност и още много състояния диагностично разписани в тревожния регистър на наръчниците на болестите.

Онова, което тревожният човек наивно си е внушил и нарича самоконтрол, кастрира най-вече доверието и интимността в човешките отношения.

Психосоматиката е вече разгърната и разпозната като конкретно разстройство или разписана от конвенционалната медицина като психично или телесно страдание – от паническо разстройство до рак на дебелото черво…

към част първа, част втора и част четвърта

Петър Петров, психолог, Варна

01.04.2019г.