Депресивно настроение

(една не-притча за трудностите в живота ни)

Ето го оня, пак – с наведената глава, тъжния човек.

Подкоровата древност не е особено приветлива за позитивни емоционални приливи, противопоставяйки се свирепо на съблазнителната им хлъзгавост. Зареден с търпение за война, снишавам мислите си до помнеща се флажолетна поредица и, нищо че не чувам радостите в настоящето – бях се втурнал да ровя все по-дълбоко в кладенеца на бездънната си непознатост.

Депресивно настроение.

Боли, знаех че ще боли. Знам. Помня, че се гмурнах към дъното, но недоверието продължи да отброява в минорна фраза ритъма на наивната ми представа за реалност. И за по-сигурно, о, аз толкова много съм чел, докосвал, преживявал и боледувал от себе си, че решавам да татуирам новата емоционална партитура директно върху привидната си щастливост – собствената – за да се подсигуря срещу болката от условната любов на всички заинтересовани от мен.

Депресивно настроение. Депресия. Потиснатост. Ниско самочувствие. Понижена концентрация. Безрадостност. Тотална липса на действена активност. И съня си отиде. Стремеж към самоотхвърляне в абстрактния капан наричан – защитено пространство.

Да, в депресия съм. Настроението ми е крайно и трайно потиснато. Все по-често си мисля за безсмислието на живота, който водя. Знам, обаче, че мога да преодолея това депресивно състояние, само ако говоря за него. Само ако си позволя да го споделям с другите.

Само, ако си позволя да споделя с другите траурната тъга, която изпитвам. Траурна тъга, Годподи, сякаш съм загубил много близък човек, а не е така. Траурна тъга. Дали не полудявам, всъщност?

Другите, колко важни са те за мен, в точно този етап от живота ми – това ми повтарят всички, но аз не изпитвам никаква нужда да се срещам с когото и да било.

           Да, имам право да съм различен понякога. Депресивното настроение определено ме прави открояващ се от другите – различен. Това разтърсва старата ми личност и, като да е парче от моето смирение, май. Естествено, ако съм искрен в нескръбта си по “безгрижното” и някак лекомислено и условно детство.

Кой знае? Цицката отдавна е пресъхнала, а недоверието в автономното начало продължава да тиктака в рефлекса на обичайната ми ненаситност..,  лакомия: Искам всичко, сега и веднага! Имам ли нужда от психотерапевт? Или психиатър? Не знам. Те колко познават болката при депресивното настроение?

     Горе е долу, долу е горе. Извън движението по вълната не срещам никой, заслепен от самоироничността на великана в главата ми. Затворих едното си око и назидах циклопа в мен за непрестанното мислене в метафори: 

– Бъди директен, еднооко копеле! 

Метафорите в малките часове към утрото убиваха и последната надежда за ново начало.

      Отдавна беше време за сън. Сън, който отдавна отлагаше единственото си предназначение – забравата на миналото. Сън, в който Отливът обещаваше да разкрие окованият за дъното протест срещу безразличието. Безразличие. Към себе си. В контакт с безразличието си. С миналото. С депресията. 

Депресивно настроение.

Отливът така и не дойде в нито един сън, а иронията на миналото продължаваше да се повтаря в светлата част на деня.

         Настоящето продължаваше да търси гаранции за обичаност в основанията на миналото. Емоциите не можеха да се предвидят. Те, емоциите, все ни заливаха неочаквано. Мислите си играеха с телата ни и с болката ни. Телата ни също провокираха мислите ни с болката си. С другата болка. Старата болка, която ревниво се съхраняваше във всяка телесна клетка.

Думите са това, което са – контролирани безсмислици и заемки от циничния морал на извратената постмодерна карикатура на реалността. На позитивната реалност. Имам ли нужда от психотерапевт? Не знам. А той, колко познава болката? Другата болка. Депресията. Психотерапевт, нали, душевадчик, не позитивен моралист. 

           Мислите ли, че е толкова лесно да се живее в реалността на болката? А в нейната лудост? Моля, споделете опита си с мен, но този път без притчи и източни позитивни насоки за живеене и случване. Съвет от вас не търся, само откровение през личния ви опит. Моля!

        Реалността не чака отчет, нито оценка. Реалността е свързана с качеството на болката, която изпитваме. Болката е, която ни задвижва към удовлетворяващата реалност. Често наричаме тази болка – страх. Без реалността на болката, на страха, няма живот с отворени очи, има мижане. 

И в този аспект, да, да, депресията ни е необходима понякога, за да съумеем да се съберем със себе си и да изтрезнеем от безумната позитивна лигавня, с която културата ежесекундно ни залива.

           Дали сме в живота или в неговата жалка позитивна пародия? За вас не знам. Знам, обаче, че не е толкова трудно да сме адекватни на и в реалността. Адекватни на страховете си. Този път, да се опитаме да бъдем различни. Различни, не безразлични. Разликата поражда разлика.

Петър Петров, психолог, психотерапевт

Варна, май, 2016