Асертивност

 

Асертивност

 

Асертивна кофронтация

 

И вълкът сит, и агнето цяло

Асертивност е думата, която ще чуем по-скоро в контекст на – поставям граници, защитавам мнението си (конфронтирайки се, влизайки в полемика) по здрав начин, отстоявам се.

Трудно ми е да изразя своите намерения, желания, позиция.., най-общо – нужди, защото очаквам, че те няма да бъдат адекватно посрещнати от другите. Подобни очаквания ме повличат още по-надолу в преживяванията ми за себе си през другите, че ако доброволно не посрещам техните потребности, то несъмнено ще съм в една нежелателна позиция спрямо тях – необичан, нехаресван, неуспешен, отхвърлен, непотребен, пренебрегнат, провален…

Асертивното поведение следва логиката на здравия егоизъм

Много се е изписало за асертивността като своеобразна форма на отстояващо поведение. Сега, вероятно ще прочетете позната ви вече информация, но смея да оповестя този свой опит в правото, което ми е дадено свише.

Специфично човешко право, което смятам, че е извън генетичното наследство и историческия придобитият ми опит (темперамент и характер), и което провокира личностната изява, но определено, по друга причина.

Право, наше изконно, през участието ни в Сътворението, ако щете, и желанието на Създателя за справедливост и щастие. Справедливост и разбиране между хората. Или не?

Оборете ме!

Не е ли това е част от играта, която ние хората играем интерпретирайки реалността?

И в тази именно интерпретация, която ще идентифицираме в начина си на мислене, се крият и всички подводни камъни – защото тя, твърде често, не е във фокуса на обективното аргументиране.

Тази интерпретация е продукт на специфична когнитивно изкривена през личността ни преднамереност. Личност, която ревниво пази всичките ни базисни страхове (вярвания, убеждения, схеми), всичките ни травми.

Когницията опосредства и емоцията, и обичайното ни поведение. Нашето обичайно поведение е подвластно на всички онези “морални” принципи интернализирани в личността ни в едно по-ранно време. Времето на т.нар. “добро възпитание”.

“Морални” принципи, които всъщност представляват нашите правила. И ние живеем според техните предписания – тези на правилата ни. Ние сме нищо повече от едни роботи, които нашите правила (“морални принципи”) управляват.

И този интернализиран в личността ни, но привнесен отвън “морал”, буквално ни казва какво ТРЯБВА да правим, за да сме в относителното си преживяване за сигурност и удовлетворение от живота си.

И ние си живеем в едно относително спокойствие, протектирани от нашите принципи на “правилно поведение”, до момента, в който някакъв критичен инцидент не отключи нашето дисфункционално преживяване, през което най-общо – ние страдаме.

Страдаме и, някак, губим следата на принципа на удоволстворението, който сме следвали до момента в живота си.

Удоволствие от живота, да, защото човек е това, което прави, което оставя след себе си. ОК, но когато тази дейност ни кара да страдаме и да не сме в удоволствието от движението (поведението) вътре в нея, нужно ли е да продължаваме да я вършим, само защото някакъв вътрешен подтик ни кара да ТРЯБВА да я свършим?

И, знаете ли каква е цаната, която плащаме, за да продължаваме да живеем живота си в тези автоматизирани навици, които нашите ТРЯБВА-програми управляват? Цената е психичната болка.

Психична болка, която ще се активира в нашите преживявания винаги, когато правилата ни не сработят адекватно в посока задоволяване на някоя от базисните ни потребности.

Прекъснатата, назадоволената потребност е болка, която незащитените от правилата ни страхове в базовите ни вярвания и автоматизирания ни начин на мислене ще индуцират в конкретно преживяване. Конкретно преживяване, което не е изключено да бъде разпознато и като психично разстройство.

И така, опираме до същинския проблем в контекста на нашите трябва-програми: 

Асертивност = ИМАМ ПРАВО!

Асертивност ≠ ТРЯБВА!

Асертивност = граници+смирение

Асертивност = ИМАМ ПРАВО ≠ ТРЯБВА.

Асертивност. Асертивни комуникативни умения.

Асертивност. Граници положени по добрия начин

Асертивност = ИМАМ ПОТРЕБНОСТ ДА ВЪРНА БАЛАНСА В ОТНОШЕНИЯТА НИ

Повече не се нуждаем от правилоналагащия императив на ТРЯБВА, служил ни в едно минало време, а директно си вземаме от колективния опит от асертивно-комуникативната практика. Директно, защото правото да сме себе си, е право на отстояващия се човек.

Отстояващия се човек, който има смелостта да поема отговорност и за последиците от собственото си поведение. Той е този, който прави изборите в живота си и пръв се задвижва към своите потребности.

ПРАВАТА на асертивната личност, вече, не са безмилостно ниглежирани под манифеста на задължаващите ТРЯБВА, но категорично присъстват в обичайното ни поведение през пренаписания код на ОТГОВОРНОСТТА, която, в случая, няма заповеден характер:

Моите права.

Твоите права.

Ти имаш право да…

но

и аз имам право да…

Отговорността ли? Тя касае една логична проява на смелост. Смелост, характерово потискана от предписанията интернализирани в личността ни, но отвън, през хипнозата на доброто възпитание,  принципи за “правилно поведение”.

СМЕЛОСТТА, през ОТГОВОРНОСТТА за задоволяване на собствените си потребности, ДА ЗАЯВИМ ПРАВАТА СИ. Отговорността да заявя смело себе си, правата си.

Помним и това, обаче, че човек се нуждае от разбиране и емпатия – държим това в главите си, докато предефинираме в движение ригидните си правила (Трябва). Вече нищо не трябва и равноправието е възстановено:

  • Аз имам право да съм в страховете си и нямам притеснения да говоря за тях, защото това ме освобождава от излишен емоционален товар;

  • Аз имам право да сгреша докато разговарям с теб и да поема отговорността за своята грешка, както имам право и да греша по принцип, защото съм в познанието за своята несъвършеност;

  • Имам право да се конфронтирам с теб, ако твоето поведение застрашава моите личностови граници;

  • Аз имам право на свое мнение, а ти не си длъжен да си съгласен с него; Ти също имаш право да не си съгласен с мнението ми и да изразиш свободно това си несъгласие срещу мен;

  • Имам право да не те харесвам, по същия начин, по който и ти имаш това право – не можем да харесваме всички;

  • Имам право да ти казвам НЕ, без да се аргументирам, ако съм преценил това си поведение към теб за правилно.., защото аз заставам зад моето НЕ към теб с моята отговорност;

  • Аз имам право да съм свободен;

  • ..

  • .

Емпатийна конфронтация

Асертивност. Асертивност. Асертивност… асертивност… асертивност…….

Задължително условие, да не се загубим в интерпретацията на понятието за асертивност, е като спазваме една проста закономерност:

  • конфронтираме поведението на другия

и в същото време

  • сме емпатийни към личността му.

Схванем ли този неформален принцип на зрялата комуникация между хората, спокойно можем да наречем себе си асертивни личности. Или не, и да останем на нивото на първичната си садистична импулсивност, която само издава едно експресивно безсилие – Върви по дяволите!“ 

Асертивност = ИМАМ ПОТРЕБНОСТ ДА ВЪРНА БАЛАНСА В ОТНОШЕНИЯТА НИ

Асертивните умения, обаче, могат да се превърнат в едни общодостъпни клишета от инструментариума на нарцистичния манипулатор. Манипулация, защото като всяко социално умение, асертивното поведение може да се култивира в съзнателна инструментална комуникация извън логиката на „Аз печеля, ти печелиш!”

Хайде да си припомним, какво се случва преди избори и така аргументирано да оборим или приемем подобно схващане, като през спомена за политическото говорене, ще схванем още по-цялостно оня деликатен момент опосредстващ асертивната комуникация – подчинението, по-специално – инструменталното подчинение, заучената емпатия.

Политиците, особено преди избори, са майстори в това да ни делегират фиктивно парчета от своята власт. А, останал с такова впечатление, потенциалния избирател в един момент влиза в масовата психоза на предоверяването

Най-сетне един дето не е лаком като другите!” 

Аз наричам това добър пъблик рилейшънс, а колкото до политика, религия, култура и морал, не съм променял мнението си от доста време – средства за целенасочено въздействие върху масите. Властта променя, нека да е ясно – там асертивността се разисква единствено в разбирането за сития вълк.

А агнето?

Имам ли право, обаче, да мисля така? 

Имам право не само да мисля каквото си искам, но и да правя каквото си искам, ако с поведението си не накърнявам свободата и достойнството на другите, с които съм в интеракция. Точка.

Колко бездушно звучи маса, нали? Маса – като сбирщина от предоверили се хора.

И ти да си в стадото…

Обиди ли се?

Ами, конфронтирай ме! Ако ти стиска да поемеш тази отговорност и да се защитиш! Можеш ли?

Не?

Значи, спираш да четеш! Затова пък, ние продължаваме, като ще се опитаме да проследим повествованието на една стандартна асертивна конфронтация, движеща се по стъпките на качественото и отстояващо експресивно изложение.

Представете си сега, че нещо, някъде, докато сте били с някого, се е случило, във връзка с което във вас веднага сработва едно старо почти колкото вас базисно вярване, очакване (спомен, че случващото се ви е унижило) Аз съм унижен!”:

  • Изразяваме своята емоция във връзка с поведението на отсрещната страна, което я е провокирало. Изключително важно е вербалната и невербална експресия да е адекватна на емоцията, която я поражда, а още по-важно е да е своевременна – тук и сега, не по-късно. Прим. 

Гневен съм ти в този момент!

– Толкова съм ти ядосан, че едва сдържам гневът си!

– Гневен съм ти, затова сега ще ме изслушаш, както аз изтърпях твоето поведение към мен!”[

spacer height=”5px”]

Експресията следва да е съпътствана от чуваем тембър и сила на гласа ни, за да предизвикаме  цялото внимание на отсрещната страна. Границите пред/около личността скоро след това ще са поставени окончателно. 

Т.е., недопустима е употребата на квалификации, обидни епитети, оценки и етикетиране, които да дискредитират личността на дригия.

Прим., 

– „Как си позволи да споделиш тази твърде лична за мен информация пред хората, от които зависи съвместния ни бизнес?

– Като мой приятел и партньор в бизнеса, как си позволи да смесваш приятелското ни говорене с професионалните ни приоритети?

– Тези хора бяха тук, за да правим бизнес, а не да слушат за двата ми развода.., не разбираш ли, че това ме компрометира пред тях като човек, който не държи юздите на живота си в ръце.., какво остава да прави добър бизнес.

– Разбираш ли ме! Ние сме равноспоставени партньори и ти ще се държиш подобаващо на тази равнопоставеност!”

  • Подчинение (емпатийни сме към личността на човека, който конфронтираме) – онзи момент, без който конфронтацията няма да се побира в стандарта за асертивност. Онзи момент, през едно различно поведение, който ще подсигури „печалбата” и за двете страни. Онова поведение, след което, по-вероятно е и вълкът да е сит и агнето цяло”.

Как да съчленим подчинението в конфронтационния алгоритъм? Просто е: намираме сили да утвърдим другия през смирено ограничено себеразкриване, въпреки дисквалифициращото му, по-рано, поведение спрямо нас. 

Прим. 

– „Въпреки, че съм ти толкова гневен в този момент, аз съм повече от сигурен, че ти осъзнаваш това което се случи току що.

– Защото те познавам отпреди и знам, че си земен, искрен и много-директен човек, на който съм разчитал в най-трудните си моменти…, ти си човек, който всеки би се радвал да нарече свой приятел.., НО…”

  • Изразяваме своята нужда (поставяме ясни граници) – Колко е просто: – споделяме как се чувстваме през адекватна своевременна експресия.., мотивираме се, защо не сме ОК с конкретното поведение на другия.., намираме начин да вмъкнем и елемент на подчинение (овластяване), за да заздравим здраво-агресивната си реакция.., и накрая директно споделяме 

 – от какво имаме нужда по отношение на поведението отсреща, за да не изпадаме друг път в подобна безсмислена ситуация…, 

„…НО, имам потребност оттук насетне, да си по-отговорен към съвместната ни работа и никога да не си позволяваш да говориш за моя минал или настоящ семеен живот.., никога, по никакъв повод”. Благодаря ти, че ме изслуша.

 

Това, което е общото между почти всички интерпретации по въпросите касаещи асертивността е употребата на понятията за агресивност и пасивност.., а някъде там, между тях, би следвало да е зоната на толерантната комуникация, обозначавана като асертивно поведение

Асертивното поведение е по-близо до идеята за агресия, но като своевременно поставяне на ясни граници.

Агресия, срещу пасивната постановка при характерово опосредстваното блокирано изразяване, при което агресивната енергия се комулира в субекта на страха, вместо да се изнесе навън (мазохистичния цикъл при конкретни характерови структури), малко преди да се отключи характерната садистична компонента – наказателя в нас.

В основата на неасертивните умения стоят неадаптивни когнитивни модели и страхове (схеми), оголени в неадекватността на обичайното ни поведение, в неадекватността на едни безсмислени ТРЯБВА (нашите правила), ангажирани в защитна формация срещу новото, различното, необичайното, спонтанността, играта, експресията, свободата.

ТРЯБВА, държащи ни извън реалността на тук и сега, обслужвайки минала и очаквана събитийност (депресивна и тревожна симптоматика).

Нека не съм прав. Добавяйте, променяйте по ваше усмотрение, моля, това е пътят да излезем от робските окови на неасертивността, на сляпото подчинение и садо-мазохистичния синдром.

Да, вероятно от доста места ще се наложи да чуя НЕ.., да чуя критика.., но това не означава за мен, че нямам право да изразя мнението си. Точно обратното.

Знам, че не на всички ще се хареса съдържанието на този текст, като и начина му на поднасяне, ама да ви успокоя, аз също, със сигурност няма да одобря онези от обратните ви връзки, които, меко казано, звучат инфантилно. Няма, но със сигурност ще се подчиня на отговорността, която се осмелихте да поемете изразявайки себе си.

Другия сценарий е да продължим да търпим своеволията на гнусния шеф, “спящ на челна стойка” откакто се помни. Вечно недоволния и наказателен шефчо, на който му увисва брадичката още на полуфразата Гневен съм ти, защото……!

Гена си е ген, но страховото бреме в характера ни може да бъде оспорвано, приемано и дисквалифицирано адекватно в терапията. За да сме по-удовлетворени в реалността, нека направим първата крачка, различната.

Разликата се нарича асертивност. Разликата поражда разлика.

 

Петър Петров, психолог, Варна, март, 2017

4 коментара

  1. Здравей,
    хареса ми написаното. Аз се интересувам от темата за асертивността. Направил съм си списък с интересни ютюб записи по темата: https://www.youtube.com/playlist?list=PLU9dBQkoJ7BZR68v_PPnwBPJiE7IAb0k2

  2. Чудесна статия! На разбираем език и с множество примери е обяснено асертивното поведение и е акцентирано върху, по мое мнение, много ключов момент – връзката на асертивността с емпатията. Сега си мисля за следната ситуация, която – уви!, е много често срещана в ежедневието ни: комуникация между асертивен и неасертивен тип и отстояване на позиции… особено когато позицията на неасертивния тип е по лош късмет, заета от важен за нас човек. От рамките на моя опит бих могла да кажа, че е много трудно, защото колкото и да се стараеш да изразиш асертивно позицията си и без да критикуваш, да изкажеш гледната си точка, за отсрещната страна винаги ще бъдеш крив и агресивен. Вероятно аз бъркам някъде, но обикновено така се получава… Е, с казуси между хора с добре развити емпатия и асертивност (усеща се..), проблеми няма, дори да имаме коренно различни възгледи за даден въпрос, всеки се радва да чуе гледната точка на другия… Но какво правим с другите, неасертивнкте, с които ни се налага да отстояваме позиции? Какво мислите?

    • Мисля, че процеса на напасване с важните за нас хора е такъв траещ цял живот.
      Понякога, по-добрият сценарий е да потърсим подкрепата на фамилен или друг психотерапевт, но такъв с формирано системно мислене.
      Ще кажа и нещо много-различно от изложената в статията авторска позиция, но в посока на очаквания от теб отговор, Емили.
      Понякога се случва да поставим граници по не толкова разбиращ начин. Лично аз смятам, че дори този начин да е садистичен в
      известна степен, той е за предпочитане. За предпочитане пред варианта със задържаната експресия на гневната ни емоция – гняв,
      който е в състояние да разклати психичната ни система, дори до степен на психично разстрийство… мисля си за депресивен синдром,
      в случая. Има един прост принцип, който сигурен съм, че ще запаметите: Който не може да прави експресия на гнева си,
      прави депресия. И обратния вариант важи с пълна сила: от депресия се излиза само със здрава агресия.
      Щастлива!

Leave a Reply