Когнитивно-поведенческа динамика на тревожната болка, част 1 – Лошият сценарий

КОГНИТИВНО-ПОВЕДЕНЧЕСКА ПСИХОТЕРАПИЯ

ДИНАМИКА НА ТРЕВОЖНАТА БОЛКА

 

 

част 1

Лошият сценарий

Хей, почакай! Защо чак утре? Нали знаеш, че не мога да чакам до утре? Нали знаеш, че до утре ще полудея? Кажи ми сега, моля те!

Моля те, нека не е утре! Кажи ми сега, че да имам време до утре да подредя всички детайли в главата си и да се свършва с неприятните прогнози. Очаквам нещо лошо да се случи. Не разбираш ли? Моля те!

Лошият сценарий непременно ще се случи и аз ще съм виновен. Ще съм много-виновен, защото няма да съм си написал домашното. Няма да съм се подсигурил срещу предстоящото.

Ще съм единствения виновен, защото няма да съм мислил достатъчно детайлно върху преодотвратяването му. Кажи ми сега, все още има време, преди “проклетото” очаквано събитие да “избухне в пламъци” в главата ми. Сега е това време.

Хайде, кажи ми сега, за да се подготвя! Кажи ми сега, за да имам време да не пропусна нито една важна подробност. Моля те, детайлите са толкова важни в живота ни. Как не разбираш?

Позволи ми да имам план до утре!

Позволи ми да имам най-детайлният план до утре!

Позволи ми да имам перфектния план!

Позволи ми да имам контрол, моля те! Върни ми контрола! Кажи ми сега!

Живот в натрапливото очакване на:

Лошият сценарий

По-лошият сценарий

Най-лошият сценарий

загуба на контрол

смърт или лудост

Обсесивно очакване на най-лошият сценарий

Натрапчивото очакване на най-лошият сценарий

Доловихте ли тревожността на този човек?

А някакво сладникаво ухание във въздуха?

Това е миризмата на лошият сценарий. Лошият сценарий – за мен, за другите и за света като цяло…. така мирише страха. Така мирише натрапчивата мисъл при ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство),  очакването при генерализирана тревожност, социалния страх при социална фобия, очакването на поредната паническа атака… и вероятно още много други тревожни преживявания… така мирише страха.

Миризмата на страха

(завръщането на страха)

Сряда сутрин е – 8:20. Прибирам се от нощна смяна. Отключвам си входната врата и още с открехването й, и…. дряяяяян – миризмата, която подобно на вдишан амоняк прогори ноздрите ми няма да я забравя никога.

Прясно мляко. Прегоряло.

Настръхнах. Това е лошо! След малко едни дребни негативни събития щяха да започнат да се случват, подреждайки се в боен ред и подсигурявайки разгръщането на окончателния лош сценарий.

Очаквам и вярвам, че нещо лошо ще се случи

Нещо лошо предстои да се случи, казах си, и буцата в гърлото ми моментално нарастна до размерите на орех (медицината нарича този феномен – глобус хистерикус), който заплашваше да ме задуши, ако не се оригна на момента. Не успях, естествено. Като ще ми е гадно, да ми е гадно до дупка. При мен винаги е така.

И до тоалетната ми се приходи пак. Налага се спешно “да пусна една вода”, нищо, че преди четвърт час свърших тази работа. Да не забравя и, че следобед имам запазен час при Пенев, за ехографията на пикочно-отделителната ситема. Дано този път стане ясно какво ми има. Каквото и да се случва с бъбреците ми или с други органи, трябва да го знам. Колкото и лошо да е, аз трябва да знам. Страх ме е, но трябва да знам. По-добре е да знам всичко предварително.

Винаги, когато се страхувам, усещам мириса на прегоряло прясно мляко. А когато много се страхувам, когато страха е вече панически, тогава усещам и вкуса му. Вкуса и мириса на прясно, и с мнооого-жълт, и гъст каймак, мляко.

А в момента потръпвам от ужас, само като си представя, дори, малката метална купичка, в която наливаха пресния бял страх. И до ден днешен стомаха ми се преобръща само при спомена за прясно мляко – за това как изглежда, на какво мирише и какъв му е вкуса.

И това, което винаги се случва в такива моменти е, че сладникавия мирис на прегоряло прясно мляко, винаги ме връща в миналото… в детствототам и тогава, когато за пръв път ми се случи да се скова от страх.

Там, в едни много-ранни и мъгляви спомени от детската градина, когато леля Мина винаги настояваше да си изпивам мазното и гъсто прясно млекце с полузасъхналата набръчкана жълта коричка на повърхността. Ох, и остатъчния метален вкус на купичката от алпака. И този спомен толкова живо се връща сега, след почти 40 години… страха ми, също…

Най ме беше страх тогава, че ако откажа на леля Мина, тя щеше да ме издаде на мама.., затова, макар и с погнуса, но аз преглъщах тази отвратителна течна храна. Днес страховитият спомен се активира всеки път, когато прихвана и най-слабата обонятелна нотка от сладникавия мирис на топло прясно мляко. Загорялото не го коментираме изобщо.

Какво нещо са спомените, а? И как вкуса на адреналина се помни цял живот…

Но и друг парадокс е наличен и неразбираем за мен и до днес. Защо и до днес се случва винаги, когато се почувствам уязвим по отношение на телесното си здраве, онзи метален, сладникав и прегорял вкус на прясно мляко, от там и тогава, винаги се завръща в устата ми?

Преглъщам го заедно със страха си, докато тялото ми започва да се сковава от ужас, също като в детската градина в очакване на лелята от кухнята. Ужасен спомен, задължително възпроизвеждан и през обонянието ми, и през мислите – в представата ми, където започваха да се завръщат страховитите образи на моите “тирани” – леля Мина от детската градина и мама – вечер, когато ме изправяше лице в лице със стената в студената спалня. Връщаше се страхът. Прясно мляко.., страх.., мама… наказание… болка.

Сега мама я няма, почина преди две години. Страхът си остана, обаче. Старият, детският страх, явно не бе податлив на времето. Преди 2 дни навърших 44, но в мислите си продължавам да се обличам в кожата на 5 годишното хлапе, което така и не надрастна спомена за страха.

Следва продължение – виж част втора, част трета и част четвърта

Петър Петров, психолог, Варна

01.04.2019г.

Leave a Reply