ЗАБРАНЕНИ ПОВЕДЕНИЯ

Преглед

ЗАБРАНЕНИ ПОВЕДЕНИЯ

дисфункционален хомеостатичен модел

(когнитивно-поведенчески прочит)

 

Кога страдам?

Най-общо, когато не съм в реалността. Звучи твърде инфантилно, вероятно, ако не се опитам да вкарам това твърдение в някакъв контекст, през който  да се опитам да докажа неговата истинност.
Когато правя или не правя това, което обичайно правя или не правя, за да задоволя моята актуална потребност, но и в двата случая не съм удовлетворен от крайния резултат? Това аз наричам страдание.

Какво означава да не съм в реалността?

Да не съм взел под внимание обективното си присъствие в нея, а да продължавам да я мисля в субективните си интерпретации. Първото се учи. Колкото до субективната интерпретация, през която обичайно проектираме собствените си норми за правилно и неправилно в реалността, да, всички го правим. Нормално е до определено време, обаче. До определен етап от живота ни, когато не се сбкъскаме с едно различно преживяване наразпознато от нашите правила и изискващо различната ни реакция. Неразпознато означава неразписано вътре в техния алгоритъм за правилно поведение, което значи, че автоматично бива изведено в дихотомното поле на забраненените поведения, ако дръзнем да не следваме алгоритъма на нормата.
И правим каквото винаги сме правили, но някак, вече не се случва да излезем, както обикновено, удовлетворени от определени ситуации. Страдаме.

И не се случва, защото не си даваме сметка, че реалността е променена, а обичайния ни начин на мислене, достатъчно закостенял и ригиден, не е релевантен на тази промяна.
Тогава резонно би следвало да се запитаме: доколко мислите ми, изводими от определена ситуация, отразяват адекватно реалността на случващото се вътре в нея – т.е. да се усъмним в тяхната истинност. По друг начин казано, субективното ми предположение, което винаги има когнитивна форма (мисъл, вярване) следва да се обективизра (реструктурира), а това е постижимо единствено през обективни аргументи – т.е. исторически факти от реалността. Като да се научим да правим дисекция на мислите си в операционната на реалността. Когнитивно-поведенческите консултанти и психотерапевти предлагат подобен интрументариум, който стъпва на солидна докзазателствена база. Предлагам ви да им се доверим.

Сбъдване

Реалност, разбирания, приемане, свързване със себе си и респективно със света, в който ни предстои да се сбъдваме по един нов начин. Не говорим за случваме, а за сбъдваме. Защото случване е по-близо до случайност, а за сбъдване говорим, когато действената активност е тръгнала от нас към потребността ни, от нас към другите, от нас към света.
От нас към света и другите – едно движение, което предполага да сме впрегнали различно от обичайното си поведение, за да съумеем да разклатим из основи ригидния семеен мит, през който сме се случвали до момента на кризата (критичния инцидент).

Доколко имаме потребност да се променяме? За вас не знам, но защо да го правите, ако сте удовлетворени от живота си до момента.
И ви питам:

  • Удовлетворени ли сте от нещата, които обичайно правите?
  • Ако не, запитвали ли сте се защо продължавате да ги правите, защо продължавате да поддържате болезненото преживяване под неудовлетворената потребност?
  • Защо продължавате да казвате, че сте добре, без реално да се чувствате така?

Различно правене = среща със забранено поведение

(конфронтация с обичайното хомеостатично неслучване)

Какво да правим, ли?
Нещо различно, разбира се. Различно по отн-е на старото ни поведение, което е нефункционално и критерий за това са нашите незадоволени потребности. А са незадоволени, защото под тях са закостенелите ни разбирания за правилата на живота подхранвани от ригидната ни вяра в тези принципи на “здравото”. Поведение, което колкото и болезнено да е преживяването в личността ни, през разпознатия като заплаха стимул за болезнено случване в реалността, автоматично ще включва един и същ “трябва” алгоритъм (правило), който ще ни вкарва в едни и същи, и до болка познати неудовлетворени случвания, които наричаме дисфункционални преживявания.

“Трябва-програмата” ни, ни гарантира едно: да продължаваме да се движим в парадоксалното търсене и поддържане на нещастието си. А истината е, че и Господ да слезе не може да ни помогне, ако не стигнем сами до осъзнаването на това, как сами си пречим седейки в очакваното случване/неслучване и не се престрашим да превключим в ново движение след подобно осъзнаване. С това казвам, че когато когнитивната промяна е налице – разбирай, че вече сте осъзнали как до този момент сте функционирали през ирациналността на конкретни мисли и вярвания, е крайно време да се опитате да започнете да подкопавате и основите на принципите, които ги поддържат – ригидните правила в личността ви – същите, които би следвало да ви защитават от тях.

Да, не е от значение какво мислиш, а доколко вярваш, че това, което мислиш ще се случи. А вярата ти се поддържа от тези именно генерални принципи, които вече си разбрал, че са продукт на едно минало време и не те защитават вече от страховете в мислите ти, но ти продължаваш да ги следваш. Нещо повече, същите принципи все по-често, по типа на познатото, ще те вкарват в най-нежеланите от теб ситуации – същите, в които ще срещаш непреработените си травми от миналото. Защо ли? Защото са познати.

Иронично повторение на миналото

Повтаряйки миналото, няма как да се случи живота, който да те удовлетворява в настоящето.
Сигурно не съм прав, обори ме тогава. Но преди това ми отговори на въпроса: сега, защо страдаш? Защото е крайно време да приемеш, че принципите ти вече не са функционални. Не са, щом продължават да поддържат една неадаптивна система от вярвания. И цялата терапевтична работа се свежда до осъзнаване на ирационаността на мислите и вярванията ти, разклащане и постепенно разчупване на принципите ти през градирана поведенческа експозиция (излагане) на страховете във вярванята ти или по отношение на конкретни автоматични мисли. Звучи просто, но изисква доста структурирана работа във времето. Когнитивно-поведенческите консултанти и психотерапевти боравят умело с тази материя.

Как ти звучи това, но и как се случва, нали? С правене, не с мислене. Много е просто, не ми казвай какво си мислиш, а този път го направи, но не според обичайната си нагласа за правилно и неправилно, а според реалното пълно или дори частично удовлетворение на финала на всеки опит. Щото, какво правим, когато очакваме да се срещнем с лошия сценарий в мислите си? Бягаме. Но не винаги, понякога просто блокираме вцепенени от неочакваната си среща с него или оставаме в ступор, поради обективно невъзможното бягство. Друг път просто се скриваме зад маската на неутрализиращата страха ни персона/роля.

И правим каквото правим, но дискомфорта в личността ни е факт, ние просто страдаме след всеки наш пореден опит. Страдаме, но не се сещаме да се вгледаме вътре в себе си, да се свържем с болката си, а тя е емоционална най-често.. и едва след това да се запитаме по един честен начин, обаче: Абе, аз защо продължавам да реагирам на едни и същи ситуации със старото си поведение? Защото старите ни поведенчески отговори отдавна са в състава на хомеостатичния ни модел. Характерно свойство на психичната хомеостаза е така да регулира вътрешната си среда (психичния ни апарат), че винаги ще се стреми да ни връща до първоначалното си състояние, което е приела за равновесно.

Кое е равновесното ни състояние? Психична хомеостаза =?

Кое е равновесното състояние, обаче, щом ние страдаме? Дали не сме просто привикнали дотолкова с психичната болка и тя да е заблудила мозъка ни, че, видиш ли, щом толкова години сме реагирали по един и същ начин, значи това е нормата. И да, нашата психична, но и биологична системи не са спрели да функционират, но защо през болката. И отговора е: защото е позната. Защото мозъка ни приема всичко ново като заплаха за хомеостазата и ще се стреми да върне стария ред към който е привикнал.

Стария ред, който е приел за естествено състояние. Ако не е така, как ще си обясним тогава, защо често, когато много силно искаме нещо да ни се случи, сякаш сами се самосаботираме. Защо отлагаме подготовка за тъй важнния ни изпит до последния момент, когато вече ще е твърде късно, за да се подготвим по целия материал и обичайно се самозалъгваме в последния момент с фрази (рационализации) от рода на “То така или иначе няма достатъчно време да се подготвя, по-добре да не отивам на този изпит.” Но страха е, по-скоро, от новото, което ме очаква, след като завърша и трябва да започна да го работя това дето го уча… или е може би някакъв тривиален социален страх. И се държим толкова безотговорно към себе си и психичното си здраве, сякаш не заслужаваме да сме щастливи и удовлетворени. И обяснението за това ни поведение ни го дава хоместазата.

Добре. Нека си отговорим сега на въпроса: Кое е поведението в норма? И кога разбираме, че нормата е дискредитирана? Какви са механизмите, през които се случва нашето поведение и как то може да бъде регулирано, ако включва дискомфорт, постфактум. И единствения критерий е страданието, което ще изпитаме, след като сме превключили в определено поведение. Страданието може да е телесно, емоционално или ментално. Страданието ми може да е свързано с избягваната от месеци регулярна среща със зъболекар… то може да е свързано с моментно преживяване за отхвърляне, ако съм останал с впечатлението, че не съм разбиран от определен човек или кръг хора… или трайно, ако съм вече повярвал, че ще остана неразбран от всички хора… то може да е свързано с една непосилана тревожност, в очакване на предстоящ изпит или среща с харесван от мен конкретен човек.

И се питаме, защо сега. Защо досега сме нямали такива проблеми? О, всъщност това не е съвсем така, но сме имали достатъчно гъвкави защитни механизми, за да устоим на всяка криза на тялото и психиката ни. И, както винаги се случвало и ще се случва, и понеже реалността изисква от нас да сме гъвкави спрямо нейната непредвидимост, ако искаме да сме в удовлетворението на нещата, които ни се случват, ако искаме да продължаваме да се сбъдваме, в настоящето налага се да се преборим с хомеостатичния модел регулиран от превърналите се в неадаптивни наши генерални принципи на поведението ни – нашите правила, нашите защитни механизми.

Симптом на тяхната дисфункционалност, може да е едно странно усещане, как влизаме в сходни ситуации, със сходни на предишните си намерения и очаквания, правим каквото сме правили винаги, но този път предишния опит ни среща с разочарованието на неуспеха или отхвърлянето, с болезнена критика или преживяване за тотален провал. Повтаряме опита, потретваме, но резултата е един и същ – срещаме единствено болката от предходните опити. И в един момент тази болка се хронифицира и вече е част от хомеостатичното статукво на познатото. Мазохизма ни е приет за норма, нищо че сме толкова уморени от инвестицията на психична енергия в несбъдването на потребноста ни. И логиката на патологичното повторение е много проста – поведенческите ни стратегии, същите, чиито софтуер са нашите правила – вече не са функционални.

Правене-Случване

Играта “правене-случване”, която до този момент сме играли е ъпгрейдвна автоматично от реалността и, за да можем да се върнем обратно в нея е необходимо да се адаптираме към новите условия, тъй като хомеостатичния ни алгоритъм не сработва адекватно. Новите условия обаче не се толерират от старата ни операционна система (тази на нашите правила) и тези пазители на старото хомеостатично статукво ще насочват поведението ни към по-малкото съпротивление, към почти нулевия риск, за да продължим да се подчиняваме на хомеостазата, да избягваме новото или да се маскираме, когато то е неизбежно.

Правилата (защитните механизми) ще се включват на автомат всеки път, когато срещнем ситуация от миналия ни опит, без да си даваме сметка, че реалността е вече променена. Не си даваме сметка, че хартиените папки, с които ни свързва такъв сантимент отдавна са заменени от новите електронни файлове за съхранение на информация. Или се нагаждаме към промените на реалността изискваща не само промяна на отношението ни към новата среда, но и такова към света и другите, или ще продължим да живеем в страховете във вярванията си, останали незащитени от дискредитираните ни от променената реалност правила.

Ако допуснем, че нашите правила са нашите защитни механизми и психичната хомеостаза се поддържа от същите, през които се осъществява регулацията на психичния ни апарат, то ние ще функционираме през щастливото си парче, ако тези правила работят в посока на единственото си предназначение – да ни предпазват от страховете в базовите ни дисункционални вярвания.

Психичната хомеостаза задава и рамката на интерпретация на случващото се с нас, около нас, другите и света, в отговор на постъпващата сетивна информация. Задава рамката на поведението, което ще предприемем или не, за да не преживеем дискомфорта от сблъсака си с негативното си предвиждане. Извън това поведедние всички други реакции са отдавна възприети от личността като забрани. И така, дефакто, психичната хомеостаза задава и нашите забранени поведения. Забранени поведения са всички онези неразписани в нашите правила.

Същата интерпретация е чисто субективно възприятие за фактическото положение на реалността. Иначе, по ирония на повторението ще продължаваме да регресираме до стари неотработени ситуации и най-общо казано ще се чувстваме зле, ще назоваваме симптомите, но само толкова – без идея какво различно бихме могли да направим, за да намалим страданието. И докато се обърнем назад и той живота, току виж ни припомнил, че разполагаме с ограничено време. Време, в което вместо да срещнем трудността, тук и сега, и постепенно да я превърнем в наша опитност, в наше познание, сме предпочитали да я избягваме директно или не толкова явно, но най-често през несъзнаваното рационалното обяснение “такъв ми е характера или темперамента”, “аз съм си просто такъв, оставете ме”. Дрън-дрън, страховете са част от характера ти.. и какъвто ти е страха, такъв ти е и характера.. Страх, един такъв много специфичен.., но аз знам накъде да те насоча, за да се срещнеш с него очи в очи и ти споделям най-отговорно, че друг начин няма. Когнитивно-поведенческата психотерапия е твоята уникална възможност, а в твоя град има такива специалисти.

Петър Петров, психолог, гр.Варна
февруари, 2022

Leave a Reply