Съдба или забранено щастие

Съдба или забраните на принципите ни

Съдба – бягство от отговорност или пророчество

Съдбата като вечното оправдание

Нищо не мога да направя повече, брат, съдба ми е да износя и това бреме.

Съдба ли бе да я опишеш.

Хората сме склонни да правим изкривени копия на реалността и да живеем в тях цял живот. Начина, по който кривим информацията за случващото се с нас, другите и света, незабележимо щеше да се преврърнe в наш личностов механизъм.

Механизъм – персонален и ригиден, през чиито детайлен когнитивен филтър, вече по навик, щяхме да интерпретираме всичко случващо се и случвало се в реалността. И щяхме да сме склонни да наричаме това съдба.

Цялата си житейска „щастливост“, не си даваме сметка, че щяхме да започнем да поставяме в кавичките на персоналния си мисловен ковчег.

Ковчега в главата ни, в който се ковеше с пророческата заклинателност собствената ни съдба. Съдба, подсигурявана и перманентно обгрижвана от нашето обичайно поведение, в логиката на генералната ни житейска принципност:

  • подчинени на страховете си;

  • бягащи от страховете си;

  • компенсиращи страховете си с маски.

    Съдба: вярвания, принципи и обичайно поведение

По-добре се откажи! И това ще мине! И това ще мине! Съдба ли, Господ ли.., но смееш ли да им се противопоставиш…

Утрините са по-мъдри от вечерите, нали? Или, ние сме странните съвременни невротици, които продължават да ги оценяват през вечерното си очакване за тях.

Вечерта, особено късната, е много-интимно време, в което често сме в равносметката на своята обичайна ежедневна неподреденост.

В равносметката на своето обичайно поведение, но едва ли обвързваме последното с три базови нефункционални поведенчески стратегии. Три поведения, през които, неволево оперираме в реалността – подчинение, бягство и хиперкомпенсация (маска). И по една или друга причина правим неща

  • които не ни удовлетворятват
  • не са свързани с постижения за нас
  • не ни доставят удоволствие докато ги вършим, нито след това
  • факт е, обаче, че не сме в състояние да реагираме по друг начин
  • и често ще си повтаряме – такава ми е съдбата

Ситуативните и глобалните ни очаквания за случване, всъщност, са характерово заложени в екзистенциалния ни план за оцеляване, като сигнали за страхуване от потенциално негативен сценарий. Когато тези сигнали бъдат идентифицирани от правилата в личността ни, се включват и защитните ни реакции, които се проявяват през нашето обичайно поведение.

Нашите обичайни реакции, но обусловени през историческия и генетично заложен страхов контекст, подосигурил генералните принципи на оцеляващото ни поведение – нашите правила и допускания (софтуера на нашата съдба).

Реакциите, които са се затвърдили отдавна, като наше обичайно защитно поведение, което по някаква причина (и ние разбираме това в терапията) вече не е в състояние да отрази реалната динамика на ситуациите (през спецфичния си начин на мислене), в/от които все по-често ще влизаме/излизаме с чувство за несигурност (страх) и непреодолима тъга.

И ние нямаме никакъв друг шанс, освен да избягаме от тях, да им се подчиним или да си наденем маска на другостта – хиперкомпенсаторната реакция, през която ще наблюдаваме и участваме в случващото се с и около нас, но през софтуера на несъзнаваната си театрална категоричност.

И под всичко това, все е страх. Липсващите в опита ни поведенчески стратегии насочват мисленето ни в едно рационализиране.. наричаме го съдба.

Реалността на съдбата

Психолог или психотерапевт – и в двата случая ме третират по калъп. Ако съдбата ми е такава, те какво, да не си мислят, че могат да се намесят в божия сценарий за хората?!

Факт е, обаче, че все по-често се случва да продължаваме да си седим в тревожността или в необяснимата за нас тъга. А детето в нас, уязвимото дете във всеки от нас, ще продължава да ни показва знаците за Изход по пътя ни на възрастни.

Онези знаци, които ние така ригидно-мазохистично пренебрегвахме през целия си живот и ги рационализирахме като съдба. И ни боли, но нали съдбата така казва.

И теб те боли, но това са глупости, казваш.., съдбата си знаела работата. Съдба, съдба.. съдба.

Да приемем, че това е така. Но, в крайна сметка, един ден, както си живеем, така и умираме болни от себе си. И до самият финал не разбираме не-свободата си.

Неразбираемо ли е все още? Трудно и мъчително? А съдбата все не те посочва с вездесъщия си пръст. Защото съдба, приятелю, като природна или божествена даденост не съществува. Има такава, която ние сами създаваме.

Сами, през нашите изкривени мисли и прилежащото им поведение. Сами, като прилежно я поддържаме в страховете си след това през забранените от правилата ни поведения. И сме склонни да наричаме това съдба.

Поддържаме в страховете си, а после безропотно влизаме и следваме собствения си сценарий озаглавен Подчинение на съдбата,

вместо подчинение на реалността тук и сега.

Първият сценарий много-адекватно бихме могли да заменим с подчинение на страха.

А, реалността, приятелю, реалността тук и сега би могла да е най-удоволствения мотив да продължим да се случваме в нея – свободни от страховете си и душевно сити. Свободни от страховете си, а не техни подчинени.

Ревизия съдбата

Аз не бих се наел да оспорвам божия план за мен. Предпочитам да се смиря пред съдбата си.

Дали се нуждаем от психолог или психотерапевт е въпрос в сегашно време, в чието отлагано себе-задаване се съдържа поведенческата другост и различност на все по-голяма част от съвременните хора.

Другостта, която има много-лица и настроения – от депресия и ниска самооценка до крайно тревожните и катастрофални преживявания за нас самите, другите и бъдещето, но без наличен вход в реалността.

Другостта, която има шанс да се трансформира и префокусира в една нова и тествана вече реалност. Нова и тествана, съвременен човеко. Учим това от своя психолог или психотерапевт. Неговата основна грижа към нас е да ни връща в реалността – в реалността тук и сега.

В новата ни реалност, в която обичайното ни поведние ще се движи в една единствена посока, а финала ще е само един – задоволената ни потребност.

Писна ли ти вече? Съдба. Реалност. Реалността… тук.., сега. Реалността тук и сега. Ако отчаяно отказваш да си припомниш пътя назад, пътя до спонтанното дете, каквото всъщност си бил някога, аз не мога да направя нищо за теб, и повече от явно е, че този текст не е за теб.

Може би ще продължиш да се съпротивляваш, щото митологията в главата ти (базови вярвания, правила.. морал) е доста по-силна от волята на личността ти. Но това също е нормално и не ни прави различни.., малко по-безотговорни към психичното си здраве, но все си оставаме съвременни невротици.

Съдбата като оправдание

Различаваме се и живеем в и чрез изборите, които правим в живота си. Просто е: аз съм си аз, ти си ти. Твоята потребност не е моя нужда, докато ясно не я заявиш в посока – мен.

Сещаш се, че мога да ти кажа Да, но имам право и да ти откажа. Свиквай с това докато е време. И евентуалният ми отказ няма да е категоричен и заклеймяващ те в неслучването ти в реалността. Напротив, би могъл да бъде твоят подтик към размисъл в посока:

  • Аз как си поисках от този човек, че той ми отказа?
  • Какво не ми достигна в отношението ми към него, че не получих доверието му?
  • Отново ли съм жертва на своето обичайно поведение? На съдбата?
  • Защо ми е трудно да приема съдбата си (неговия отказ)?
  • Да потъна отново в себе си или да се впусна в катастрофална себекритика?
  • Май е време да започна да се уча да стъпвам по земята.

Правилата и вярванията ни детерминират съдбата ни

Но защо продължаваш да си тъжен? Защо продължаваш да си тревожен? Нали се довери на съдбата си.., защо не попиташ нея?

Обществото те харесва точно такъв какъвто си в този момент – послушен и тъжен.., послушен и тревожен. О, да не забравим – и виновен.

Ако подобно “харесващо” отношение не те е сграбчило за гушата досега, явно този текст наистина не е за теб. Направи си кафе, прочети нещо от местния ежедневник или си пусни новинарския канал и си гарантирано „върнат“ във виртуалното „позитивно“ преработено клише на масовата хипноза. 

Продължавай да следваш масовото клише и вероятно, няма да си далеч от времето, когато ще се почувстваш като поредната овца с №… на гърба си. И ще наречеш това съдба.

С номер, и пак няма да успееш го осъзнаеш, щото ще си подпрагово „прецакан“ през активирането на масовопсихотичния синдром „ремисия на забравеното“. Ремисия… забравено… и идва новия ден – онзи същия, дето снощи го очаквахте с нетърпение и му приписвахте безкрайни надежди.

Нека изтрезнеем от съдбата

Новият ден е. Съмна се. Гурлите все още са по полузатворените ни очи, а носовете все още неиздухани. По пътя за банята плахо поглеждаме лицето си в огледалото и, о, ужас: Днес изобщо не се вписва в представата ни от снощи.

ВЧЕРА – ДНЕС – УТРЕ.

  1. Вчера: Какво изгубих там и тогава?

  2. Утре: Пак ще съм тъжен, Нищо, че сега не се сещам поради що.

  3. ДНЕС: В реалността на настоящето, най-нормалното нещо е да сме както във вихъра на живота, така и в неговите низини. Падаме понякога, често ни се случва. Научаваме се да се изправяме плавно и с малки крачки да продължаваме напред и нагоре.

Защо не чувствам силата на живия миг – тук и сега – и продължавам да го търся в миналото (вчера) или в бъдещето (утре)?

Има депресия – да, и честичко сме в непреодолима тревога – да…, но ние не отричаме това движение нагоре и надолу, а се научаваме да живеем в неговата динамична агресивност и регрес.

Съдбата и овчите перспективи

Научаваме се бързо, но медиите (културата и властта) не одобряват подобно движение. Не одобряват, защото са наясно, че прекалено скоро ще ти светне „червения светофар“, затова че си третиран от същата тази културна институция като бълха.., като овца.., като овцата, която няма никакъв шанс да се превърне в „черна“, дорде спазва позитивните предписания на културната деменция.

Овцата няма право на движение нагоре-надолу, защото генетично, през страха, е прикована за кота нула. Обичайно поведение – овчи страсти. Обичайно поведение – овчи перспективи. Всичко е в бяло и розово. Белогледа перспектива. Благодаря, моля!

Времето действа различно на всеки. Не сме наивни и признаваме пред себе си, че често сме в преживяването на унифицирани овчевластни обекти. Гадничко преживяване, но не спираме да ровим в ранно-детския си нереализиран протест.

Знам как мащабно звучи, но ви предупреждавам да не вярвате на думите ми, а просто да се отпуснете и да почувствайте тяхната насока.. Или да ми се ядосате…

или пък не

Може да тръгне някакъв процес, добре, ако ли пък, не – зарежете ме на секундата, защото това е само една теза, една субективна и лична позиция. Усмихваме се и протоколираме поведението си в някаква измислена мисъл за неадекватност и се впускаме в препланирането му в утрешния ден.

Утре дойде. Радостното планиране от предишната вечер, обаче, се оказа много-дръзка авантюра. Авантюра, която реалността безапелативно отхвърли, и ние, в капана на един улесняващ мисловен мотив отново и отново се оказваме във властовата хватка на настоящето. На своето обичайно поведение. На съдбата си.

Съдба или реалност

Реалността е специфична тема, лична. Особено доказателство.., особен мотив. Отхвърля лесните проекти и твърдо ни заявява:

  • СЕГА ЩЕ ТЕ БОЛИ! Ще страдаш, защото се опитваш да си различен! Защото потъпка съдбата си!

  • Ще страдаш, защото нарушаваш своите принципи и свите морални навици! Защото потъпкваш съдбата си!

Обективната реалност предпочита унифицираността (еднаквостта) пред различността. Показва ни „верния път“ чрез и през малки знаци от арсенала на големите емоции наречени страх и тъга.

А дали ние с теб вярно разчитаме оригинала тук и сега или се нуждаем от специализирана помощ? Не знам.

И, за коя, всъщност реалност си говорим с теб сега? За обичайната реалност в главите ни или тази истинската, суровата.., неочакваната, непредвидимата…? Оная, дето никакъв алгоритъм не може да я предвиди.

Изкривените копия на реалността

Защото, хората сме склонни да правим изкривени копия на реалността и да живеем в тях цял живот. Цялата си житейска „щастливост“ ние прекарваме в персоналния си мисловен ковчег – в кавичките на щастливостта и удовлетвореността си. В рамкирано от нашите принципи на обичайното ни поведение пространство, което мислим за защитено, само дето не знаем, защо мислим по този начин.

Не знаем, защото нашите ръководни принципи, всъщност, никога не са били наши. И един ден, когато осъзнаем това – за тази болка говорих преди малко – ще сме в състояние да преформулираме своята поведенческа стратегия в реалността.

Стратегия за днес – тук и сега – и да се научим да виждаме случващото се с и около нас и от негативния ракурс на своята емоционалност – ще сме подготвени за това – в противен случай няма да знаем какво да променяме в живота си.

Сложен изказ за елементарни неща, нали. Пийте по едно кафе и забравете, както сте правили досега – ниглежирайки ситуативните емоции, които ни прострелват постоянно. Ниглежирайте, докато не закърнеете до степен да не виждате, чувате и ЧУВСТВАТЕ себе си.

Аз не се нуждая от вашата оценка. Ако съм ви накарал да се замислите поне малко за себе си в настоящето, моля, ако ли не – бъдещето ви очаква.., миналото също. Ангажимент към вас нямам. Предложих ви кратка среща, която всеки има право да пропусне и да подмине по пътя си. Това аз приемам за нормално. Аз, СЕГА, продължавам по моя път. Вашият си е ваша грижа.

Петър Петров, психолог, Варна, септември, 2016

3 коментара

  1. Тук и сега е преживяване-винаги субективно! Същото е валидно и за миналото и за очакваното бъдеще. Реалността, “обективно” мислена е теоретична възможност. В линейното възприятие на времето живеем “няколко” живота. Това, което може да ни даде досег, макар и малък, до реалността са срещите с другите. … И ако перефразирам…да не забравяме, че този досег е само досег до сбор от субектовни преживявания на “реалността”

  2. Скоро не съм се сблъсквала с такъв манипулатор като вас.
    Играта с нормалните страхове и лутания. на хората не би трябвало да ги прави и ваши жертви

    • Еех, Лилия Димитрова, ако комуникацията между хората изключваше възможността да проектираме себе си в другия, живота би бил далеч по-качествен за всички. Като начало, защо не се опиташ да говориш за себе си, а не да се хлъзгаш през употребата на множественото число. Ти преживяваш ли се моя жертва? Ти, Лилия, не другите! Иначе, етикетирането, квалифицирането и оценяването си ги овладяла до съвършенство.
      “Всичко, което ни дразни у околните, всъщност ни води към самопознаване” – Юнг го е казал, не Петър – манипулатора. Бъди щастлива, Лилия Димитрова

Leave a Reply