Наркотици

(за предразсъдъците, незадоволените потребности, смъртта и белгийския шоколад)

• Дали наркотика е същинския обект на желание? (през знанието, че желанието е влечение, което е осъзнало обекта си)

• Дали човек започва да употребява наркотици през осъзнаване, че унищожава живота си в неговите социални, професионални и телесни проекции?
• Дали не е по-удачно да мислим за липсващ обект, но в границите на неговата несъзнавана липса и последиците от това?

Може да е прекъсната базова детска потребност, но ще допуснем, че и на доста по-късен етап в живота ни могат да се случат травматични фиксации.

Интересно, но докато съм на гребена на вълната – кика на наркотичния ефект, вътре в мен винаги се пробужда желание да тръгна към света и да го покоря. Толкова щастлив се чувствам в онзи пиков момент. И в тази твърде обобщена ситуация желанието ми все още не е осъзнало обекта си. Не е, защото е желание извън реалността. Защото е желание индуцирано от анестезираните ми предрасъдъци и вярвания. С отпускането на упойката и желанието изчезва, не се помни дори, като да е било само един прекрасен сън.

Наркотици – ендорфин-допаминово цунами

Потребността ми е от щастие, но желанието да се задвижа към тази си потребност и да успея в живота си се активира само като вторичен продукт от употребата на наркотици.

Извън дрогата аз съм един неуспешен човек и поради това нещастен. И имам нужда да съм по-често в сигурността, в щастието на преживяването, че съм постигнал нещо, че съм някой. И това са едни желани преживявания, с които допаминовото цунами ще ме възнагради скоро след интравенозния шприц хероин, какво като се окаже само вируално преживяване.

Сега не мисля за телесната и емоционална цена, които рано или късно ще платя. Знам, че цената на мета-удоволствието през дрогата ще ми струва в пъти по-несъразмерно болезнена емоционалност, но няма връщане назад. На вас ви е лесно. Как не разбирате, че искам да съм като вас. Искам, но не знам как по друг начин да се докосна до удоволствието да съм себе си.

Когато не съм в наркотиците желанието ми просто не намира читав обект за вглъбяване. Губя се в мислите за безсмислие по отношение на всички провали, в които се е случвал и продължава да се случва живота ми. Все по-често се хващам, че наричам себе си “никой”. Никой.

Желанието за употреба на наркотици е несъзнаван подтик раждащ се от болката по липсващия обект. Един човек, който хем иска да е като другите, които в неговите очи са щастливи, хем не може сам да се задвижи към тази липса, защото в рационализацията, с която често се опитва да се измъкне в последния момент, винаги ще присъства една невъзможност да я назове тази липса. И това сякаш валидизира отказа му да направи първата крачка. В този смисъл, вероятно, желанието (поне в началото на употребата) е опосредствано от липсваща потребност (после може да бъде логична екстензия и от придобития навик да прехранва мозъка си в допамин).

Употреба на наркотици е ли отговор на лиспсваща потребност

Липсващи потребности (прекъснати някъде доста по-назад във времето), които успешно се поддържат от когнитивните ни схеми. Липсващи или фрустрирани (прекъснати) потребности, които спокойно можем да хипотезираме за предиктори на психичните ни травми. Потребности, чиято трайна липса е интернализирана и в един специфичен начин на мислене. Специфичен, който да ги поддържа, и който спокойно можем да назовем предразсъдъци, вярвания, а защо не и правила (защитни механизми), които да оправдават неадаптивното ни поведение. Правила, през които не осъзнаваме, че оправдаваме собствената си немощ да се изправим срещу неразписаното в правилата ни поведение.

И колкото и странно да звучи, но нашите когнитивни схеми трайно “засадени” в характеровата или темпераментова памет на личността ни, често ще подкрепят яростно един дисфункционален (специфичен) начин на мислене. И този специфичен когнитивен модел е и винаги ще се стреми да е под протекцията на нашата ригидна морална система. А какво по-лесно от това да се оправдаваме с морала си.

Нашата морална система, в която са разписани нашите правила и допускания, императивно изисква те да са винаги функционални и конкретни. Реално, част от тях често биват дискредитирани в даден етап на живота ни.

И колкото и странно да звучи, но на практика една част от правилата/принципите ни ще са тези, които ще ни отдалечават и дори ще правят невъзможна срещата ни с липсващия обект – конкретна потребност. Дори по-лошо, тези неадаптивни правила ще се окажат на пътя на нейното осъзнаване като липсващата брънка към възможността да поемем по нов път.

Дискредитирани принципи

Да, някои от правилата ни са дискредитирани, но ние ще продължаваме да ги включваме, дорде не осъзнаем, че инвестицията в тяхното следване е безсмислена. Безсмислена и емоционално прегряваща ни, и ще проддържа крайно негативните ни преживявания, с които се борим от доста години.

По-често подобно осъзнаване няма да е възможно без намесата на специалист – психологичен консултант или психотерапевт. Невъзможно, защото синоним на правило е принцип, а сам да твърдиш, че принципите ти са неработещи си е тежко самопризнание. Т.е., разбирайте, че трудно ще надмогнем собствените си съпротиви без външна помощ.

Искам да се надрусам, за да забравя. Ще задоволя едно осъзнато желание да потисна емоционалната болка, но нямам идея какво създава и поддържа тази болка. Цял живот съм я изпитвал. Нямам все още идея какво анестезирам. Да, не съм щастлив и удовлетворен от живота си, но това е твърде общо, защото знанието за това не ми помага, ама никак. Какво ми убягва да назова?

Какво вероятно се крие под употребата на наркотици, казва моя психотерапевт, ще бъде идентифицирано и разисквано в един предстоящ терапевтичния процес. Предстоящ, но само ако съм поемел отговорността да се смиря и му дам цялото си доверие. Едва тогава и в определен етап на терапията съм щял да съумея да назова конкретно симптома на моята употреба/злоупотреба/зависимост – т.е. липсващата потребност в личността ми. Но не това щяло да бъде същинското ни усилие в терапията, а по-скоро, как аз сам съм си забранявал да задоволя себе си. И това осъзнаване щяло да е началото на същинската ми промяна.

Едва тогава би могла да започне да се случва и същинската терапевтична работа. Процес, който нямало да се фиксира толкова върху дрогата, а по скоро работата била с личността ми – моята, на употребяващия/злоупотребяващия/зависимия.

С това казвам, че съществителното употреба можем да си го спрягаме във възходяща градация, дорде стигнем до фазата на злоупотребата, но все няма да сме излезли от съдържателното ниво на разискването за конкретна порочна употреба. А употребата, дори ако щете самата зависимост е само симптома, който би следвало да ни насочи към кризата в личността му.

Когнитивно-поведенческа психотерапия и наркотична зависимост

Мета, но удоволствие. Ако допуснем, че това е така, то вече имаме някаква груба идея за терапевтична интервенция през антитезата на мета удоволственото преживяване, а именно – липсващото удоволствие, неудовлетвореността вътре в душата ни, в интрапсихичния ни свят.

И опираме до терапевтичната работа свързана с това именно осъзнаване, как си пречим да задоволим липсващите си потребности извън мета-преживяването си на нивото на обективната реалност – онова, което наричаме тук и сега. И да, използвам прости думички, но този терпевтичен път не е никак лек.

Подчинение

И този терапевтичен път не е никак лек, господин Наркоман. А не е лек, защото наркотиците са регресирали ума ти и опциите му за логично мислене до минимум. Разбирай, че ако си започнал да злоупотребяваш на 15, а сега календарната ти възраст е 28, по-скоро ума ти (менталната ти възраст) ще е версията на 15 годишния ти предшественик, т.е., ще си твърде инфантилен за/в настоящата реалност. С две думи, ще си достатъчно „незрял“, за да се съгласиш с тази постановка.

С това ти казвам, че е разбираемо да ми се ядосаш в момента, в който прочетеш колко инфантилен те преживявам въпреки модерните думички, с които се опитваш да се измъкваш често. Наркозависим си, да, но и друго ти казвам, че не съм част от стигмата заклеймяваща употребяващите, злоупотребяващите и зависимите личности с епитети, като „боклуци“ или „отрепки“.

И най-накрая ще ти кажа, че съм отдавна в този си избор, и съм установил за себе си, че работещата терапия със наркозависими се случва единствено през директност. Сега съм относително директен с теб, макар че ти спестявам доста от парадоксалните послания, които биха те докоснали малко по-болезнено.

И, или започваш да се учиш да се подчиняваш на структурата, която през методологията на различните терапевтични практики ще се изисква от теб да следваш, или изобщо се откажи от потенциална среща с мен или мой колега. Защото аз не се нуждая от теб повече, отколкото ти от истинската трудна среща със себе си.

И, ако съм приел да работя с теб, ще изисквам от теб подчинение, и ще санкционирам неговото неспазване през директна конфронтация, именно защото съм приел да работя с теб, а това озаначава, че съм поел персонална отговорност. Или я поемаш и ти, или пътищата ни се разделят още сега. Защото в основата на твоя проблем с наркотиците е невъзможността да се подчиняваш.

Наркотици: живот или смърт (хероинова прегръдка)

От друга страна, как мислиш, дали “лакомията” ти към щастливи преживявания чрез наркотика, няма да доведе до смъртта, която, мисля си, че скоро ще срещнеш? И дали тази смърт не е най-удачния избор за теб, всъщност? Защото, реално, ти натам си тръгнал.

Избор винаги има. И ти си този, който трябва да го направи. От 13 години се движиш само по един коловоз, чиято крайна спирка е градското гробище. И знаеш ли, реалността казва, че траура трае от 3 седмици до 3-4 месеца… после срещите на гробището се разреждат с всяка следваща година. Процеса се нарича забравяне.

И какво, след 3 месеца всичко ще си е пак постарому, живота ще продължи да си тече, но този път без теб в него. Без теб, защото беше твърде лаком и все преследваше лесните победи. Ако смяташ, че това е достоен финал за младия ти живот, давай, набутай шприца във вената си още по-дълбоко. Когато кика отмине, пак ти ще се чувстваш като „боклук“, не аз… Не аз, защото моя милост най-вероятно ще се връща от кино с най-красивото и скромно момиче под ръка, но преди това ще съм минал през магазина да купя от най-вкусните белгийски шоколадови бомбони.. не екстази, братко, а истински белгийски шоколад… И да, ще го поделя с нея и си представям как ще се изгубим в прегръдките си в дългата нощ. Твоята хероинова прегръдка със сигурност ще е по-силна от моята, но от нея няма да се роди дете. Не дете, което би могло да осмисли живота ти, а мимолетен кеф и последващ протяжен мазохизъм във все по интензивната психична болка.   

Парадоксалното говорене работи, френд. И ако успея да ти вдигна съпротивата, лично за мен значи,  че не всичко е загубено за теб. С това ти казвам по един директен начин, вече, че все още има шанс живота ти да тръгне по различен начин. Има шанс, но искам да започнеш с опитите да се подчиняваш на едни най-елементарни потребности, които са базови за повечето хора.., защото само така постепенно ще започнеш да се идентифицираш с повечето хора… постепенно ще започнеш да се харесваш повече, обещавам ти – ти, сам себе си, а не през някакво външно условие.

И рано или късно ще срещнеш смисъла да продължиш, повярвай. Смисъла, който сега си го изгубил, човеко. Изгубил си смисъла и си се запътил целеусремено към място, което никак не се вписва в двайсе и осемте ти години. Злоупотребата, в която се случва живота ти към настоящия момент е една от най-тежките форми на автоагресивно поведение.. по-тежка е само директното самоубийство.

Избора е твой, но ще дойдеш при мен, само ако си го взел окончателно онова последно решение и си готов да изстрадаш всичката тъга и тревога, които ще съпътстват обезсмислянето на миналото ти като наркоман.

Петър Петров, психолог, гр. Варна

май, 2022