СТРАХ ОТ СМЪРТТА
Пътят към себе си
част втора
(перспектива живот/смърт)
(not a self-help guide)
Страх от смъртта. Страх от смъртта. Страх от смъртта… от смърт… Страхотно начало, нали?
Да се срещнеш с реалността очи в очи и да й се подчиниш. Смирено. Там, насред градската суматоха, каменните пътеки и тлеещия восък, мъката те подчинява, отнема те от себесъзерцанието, насочвайки те по утъпканите пътеки до прясно ухаещата купчина пръст.
Пръст при пръстта. Доверие. Реалност. Доверие в реалността. Смирен… смирен… смирен… в контакт със себе си… и в контакт с реалността.
Да, някои мъки са истински, дори, но онова-другото – пъргавото, ненаситното, влюбчивото, крещящото отвъд хистеричната религиозна маска, чакаше продължението на играта си с теб зад каменните дувари на Дома на сълзите. Чакаше с нескрит интерес новия ти устрем. Новия здрав шамар, с който да го цапардосаш – него – Живота, защото сега беше твой ред във вечната игра на надмощие.
Игра без тронове. Игра на Движение. Игра за Движение. Игра, в която единственото правило беше да се съобразяваме с времето. Времето, което все по-често нямаше да ни стига, затлачено в траура на сляпото ни подчинение в миналото или забързано в катастрофалните измислици за бъдещето, в което се страхуваме преди всичко за тялото си в различни сценарии около очакващия го разпад.
Разпад наречен смърт. А нейното очакване – страх от смъртта.
В началото на нашия земен път е раждането. Идваме на този свят с една единствена, несъзнавана все още, потребност – от живот. Нормално е, ако следваме цикъла на опита, който ни предстои да придобием, да се заредим с достатъчно енергия, за да можем да избухнем в това ново за нас начало наречено живот.
Следва т.нар. “добро възпитание”, чиято цел би следвало да ни изведе от сляпото подчинение, което е единственото ни оцеляващо поведение в реалността до този момент. Нашите родители никога не са напълно подготвени за пълноценното ни добро възпитание, но винаги могат да потърсят оправдание в културната правилоналагаща институция, която е подготвяла и тях за живота, който им е предстоял, като наши най-ранни възпитатели.
Кръгът родители-деца не може да смогне на изискванията на непредвимата реалност, която не се побира в темата за доброто възпитание и човек често се случва в живота си през своята невротична или психотична същност. Доброто възпитание се смята за успешно, ако човек се научи да се страхува по начина, по който всички хора се страхуват.
Да си част от масовия страх, а не толкова да научиш, че страхът е една най-нормална и изначална човешка емоция, която психофизиологично се активира в ситуации на опасност и цели да подготви тялото ни за адекватен отговор на тези ситуации. Страхът, по този смисъл, е нашия първичен защитен механизъм. Но не и страхът от смъртта.
Задавали ли сме си въпроса, а не можеше ли подобно отношение към смъртта да бъде пренасочено в едно различно разискване през възпитанието, още в най-ранна детска възраст? Кому е угодно вменяването на подобен страх? Не е ли реалистично подобно рационално отношение към смъртта да бъде култивирано в знанието, че животът е един континуум? Континуум побиращ се в една опитност, която има за начало – началото на нашия жизнен опит и приключва със задоволяването на единствената ни истинска потребност – нашия, вече, осъзнат живот.
Генерално осъзнаване, чиито удовлетворяващ финал е нашата собствена смърт. Критерии за осъзнатост? Колкото и да е изтъркано клишето, но единствения смислен, смятам, е този, какво оцеляващо поведение сме оставили в наследство за идните след нас и, какво е новото познание, което ще дарим ведно с душата си, разтваряйки съзнанието си във Вселената. Шантаво, нали? Но не броим утвърждаванията си приживе, смислите броим.
И ако за един от вас, да построи най-високата сграда в света е повод за възвеличаване на Егото му, то за средностатистическия застаряващ баща, същият повод ще е факт, ако дъщеря му го утвърди с думите – „татко, бъдещия ти внук ще носи твоето име”. И двамата ще са в един и същи празник – някак овластени от начина, по който са се движили в света. Изградили са нещо – единия с тухли, а другия с доверие, което ще ги надживее и ще се помни.
Толкова много его-овластявания приживе, смисълът на земното ни съществуване е оправдаван многократно, но продължаваме да се питаме – защо страхът продължава да го има. Защо страхът от смъртта продължава да е в нас? Дали не се заразихме от безсмъртието на делата си, а през това да си помислихме, че можем да обезсмъртим и телата си, за да се радваме колкото се може по-дълго на славата си, на властта си?
И колкото повече мислим за телата си, неизбежен ще е и момента, в който тотално ще се идентифицираме с тях. Това е логична опция за невротичния човек, който се движи, но само нагоре – към и в услуга единствено на своето его, което успешно контролира движението му нагоре през едни отдавна неработещи предразсъдъци и правила.
Егото му, което остава застопорено единствено на ниво – телесно му присъствие в реалността. Его, което всячески ще се опитва да владее тялото му и да го провокира през базовия му страх – онзи наложен му от културно-политичесата плесен – страха от смъртта.
А веднъж сработил този страх в личността ни, автоматично ще се включи и прекомерната взискателност, престараване, преосигуряване, съвършено планиране и перфекционистко изпълнение, за да се опитаме по всякакъв начин да подсигурим движението си нагоре – все по-нагоре и по-нагоре.
Един човек, който се е срастнал с тялото си, което е единствения му инструмент за постигане на най-високи постижения… и всякакви най-нормални соматични преживявания оттам насетне, ще се интерпретират катастрофално-апокалиптично. Не ни е тема да разискваме феноменологията на едно паническо разстройство, но хората с такова могат свободно да си вземат от това съдържание, ако не се е активирало вече защитното им поведение търсещо безопасност, и не са анатемосали автора на този текст.
Разбира се, че най-важният аспект на всяко човешко развитие е наличието на движение, но нека мислим за движението нагоре като здравосовно за нас, само ако преди това сме се заредили за тази активност от позицията ниско долу – потенциала на земята, на спокойствието, на доверието, на отпускането.
Нагоре-надолу.., горе-долу.., вдишване и издишване… прогрес и регрес… живот и смърт – всичко се движи в логиката на опозиционния прочит на реалността – всяко движение нагоре се утвърждава в своя пик и следва задължително движение надолу, за да се насладим на предходното си овластяване и да се заредим за поредния си нов опит.
Представяте ли си, ако морската вълна не се разбиваше никога, как би изглеждало морето? Моля, представете си го! А как би изглеждал живота ви без смъртта?
Оттам насетне, следвайки опита по земния си път, а предвид неговото кратко разстояние, за нас е важно да се научим да се движим в реалността по един биоикономичен начин, адекватен на изборите, които правим и целите, които си поставяме и следваме. И след толкова много избори и задвижвания към тях… след толкова много пикове и последващите ги блаженни спокойствия и удовлетворения, идва неизбежния ред на последното ни издишване, на последния ни екстаз на земята, който ще ни зареди за поредното движение нагоре.
Последното ни издишване се нарича Смърт, естествено, най-сетне нашата. Малко по-късно и мозъкът ни ще откаже да се бори, но малко преди това ще се подарим на Вселената като уникалния дух, зареден за нови творчески цикли.
Защо непременно духа ни да е облечен в материя?
Мислете, моля ви! Да, преди това звучи някак заплашително страшно, облечено в терминология потвърждаваща медицинския факт на смъртта, когато температурата на изстиващото ни тяло ще се изравни с тази на околната среда, например. И това като да е края, в който приживе вярваме.
Приживе не преставаме да вярваме. А вярата е онзи сегмент в целия ни опитен цикъл, който подклажда страха ни от смъртта. Човек се превръща в това, в което вярва. Нали, обаче, не сме толкова наивни да вярваме, че Божия проект за нас е бил толкова опростен? Да вярваме, че с разграждането на тялото ни и полагането му в земята, с нас е свършено? Това е все едно индиректно да наречеш Бог – глупак.
И, дали изначалната конституция (психтелесен баланс), с която сме се пръкнали на белия свят не се заменя с ново симбиотично начало, в което материята просто губи смисъл? Дали смъртта не подсигурява това начало?
Смърт и страх… и страх. Торбата с кости остава тук долу. Пръст при пръстта отива. Разбира се, земята нищо не губи, освен душите ни. А после? После необятната Вселена приютява всичко останало.
Вселената е, всъщност, Рая и, всъщност, Ада. Въпрос на перспектива е, според мен. Перспектива, следствие на земен опит, по-скоро или, доколко сме си позволили приживе да опознаем несъзнаваната част от психиката си.
Докоснали ли сме се до прозрението, че нашата душа е изтъкана от тъканта на самата Вселена? Вселена, която съществува още преди началото на времето. Нека повярваме на онези смирени монаси в оранжеви одежди и спрем да търсим под вола теле. “Теле”, което със сигурност преходната земна “културна” власт ни е научила да наричаме страх.
Страх от смъртта.
Ще си позволя да споделя накратко за денят, в който аз се запознах със собствената си смърт. Съблазнен и изоставен от нея.
И?
Якo усещане е, пич, кара те да се усмихваш, вероятно, за да не се фиксираш страхово в начина, по който обърква мислите и представите в главата ти. Кара те да се усмихваш, също като живота, който те погалва сутрин с първите си слънчеви лъчи.
Ще ми се за смъртта да ви споделя, защото вероятно се нуждаете от осмисляне на живота си. Или не е така? Майната ми, ако е последното правете нещо друго. Замислете се, обаче, ако утре беше последния ви ден в живота, дали щяхте да четете този парадоскален текст, който все повече и повече вдига морално-религиозната ви съпротива.
Не, разбира се, защото щяхте да сте заети с това да затваряте назатворените си страници с важните си хора – хората към които сте били принадлежни по някакъв начин. Може пък да съм в грешка, а вероятно някои биха предпочели да се напият, за да забравят, че им предстои да умрат.
И така, жизнения ни път започва със срязването на пъпната ни връв. Смъртта е логичния финал на един удовлетворяващ живот. С финала действието се прекратява временно, за да превключи в друго действие малко по-късно. Смъртта прекъсва живота на тялото, но е като начало за живота на духа ни. Следва едно приятно пътуване, което е по-скоро като потъване.
Потъване, през което се случва преминаване отвъд материалното безумие на ежесекундните културни парадокси. А след преминаването, спомените – онези най-дълбоките и болезнените, онези, които в най-неподходящите моменти, понякога, излизат наяве – всичко се нулира.
След преминаването психиката ни се разтворя в смирението на Вселената. Няма мисли. Свобода е, трудно обяснима. Понякога, както при мен се случи, оживяваме, вероятно, за да можем след това да ви споделим страхотното си преживяване от срещата ни със смъртта.
Смъртта, и онова, което бих искал да споделя с вас за Нея.., онова, което дългосрочната ми памет вероятно ще изопачи, компенсирайки страха ми с някаква незнайна реакция на смелост, там и тогава.., на борба или смирение.., не знам кое е с по-голяма стойност…
Но моята истина е, че тогава страх нямаше.., борба също. Само спокойствие. Дълбоко и защитено спокойствие. Потъване и усещане за сигурност. Принадлежност? Да, принадлежност към самото Съществуване.
Да. И усмивка. Това помня. Моята усмивка. Това не го разбирах тогава. На какво се радвах? Откъде тази вътрешна хармония, смирение… и се усмихвам, вместо да съм тъжен от евентуалната раздяла с тялото си… с живота.., със себе си. Господи! Болното ми тяло, в което всеки ден бъркаха с едни дълги проходни игли и изсмукваха някаква излишна вода от дробовете ми през тях.
А тогава се усмихвах в това блаженно отпускане в което се случваше драмата на угасването. Дори си представих морето. Но не това в дробовете ми, а истинското, безкрайното. А температурата на тялото ми беше почти 42 градуса… второ, трето одеало… студът ме побеждаваше, определено. Замръзвах. А беше 20 юли. На другия ден бях рожденик.
Но Господ знаеше това, защото малко след това ми подари най-обилното изпотяване… треската беше отминала заедно с телесната температура. Беше време за поредното потъване в късно-юлската жега на живота. За другото потъване винаги има време. Нестрахувано време, защото го преживях като част от една игра на живот и смърт, в която никоя страна не търсеше надмощие.
Смърт, смърт… страх от смърт, страх от смъртта.., страх от смъртта.., страх от смъртта.., страх от смъртта… смътр.., смърт… Колко пъти сте в състояние да поворите тази дума? Смърт, но не като страх през негативното очакване за нея, а по-скоро като нагласа за истинска среща, следствие на едно различно очакване, което ще стартира някакъв нов проект за нас в безкрайното Сътворение на Вселената.
Не знам, нека ви е шантаво. Или не ви е до смях, когато е активна темата за смъртта? Една дума е само, която често издигаме на апокалиптичен пиедестал, защото не съзнаваме, че страхът ни от нея е опосредстван, всъщност, от нещо външно. А онова външно нещо се нарича глобална културна политика. Или, каквото и да е там, ама все е свързано с хитри и свръхбогати глобални политически олигофрени.
Същите, които преди време разпнаха и Спасителя.
А вие можете ли, можете ли толкова смело да се заявявате, с риск да се изложите на критиката на хабилитираните метастази в културно-политическата ни промишленост? На мен отдавна не ми пука за тях, защото отдавна не ме хранят с нищо различно от митове. Един от тези митове е парче от нашата тема – страхът от смъртта.
Нека контекстът на този разказ не се разводнява и ни напомня за себе си до края: страх от смъртта.., смърт.., смърт.., страх от смъртта.., страх от смъртта…
А ти как си с времето, приятелю? Защото мен ме мори неоткровението на тълпата. Тълпата, която не спира да краде от моето време с нейното неразбиране. Както и да е. Майната й на тълпата! Аз нямам време за тълпи, макар от време на време да продължавам да им говоря. Да им говоря, може би, защото съм по-силен от тях или, може би, защото много се страхувам от тях. Може би.., може би, ако бях възвишението на планината, щях да съм като оня северен скален скос, който няма изкачване, освен ако не бъде помолен да бъде покорен.
Молби за извеждане от тълпата днес не приемам, защото е ден за смирение. За смирение и движение. За смирено движение. За смирение в движението.., смирение в Живота… смирение в/пред реалността, пред Смъртта.., смирение пред реалността на Вселената.
Живот и смърт – двата полюса на батерията, която захранва един единствен товар – човешката психика. Не стъпим ли върху това да ги преживяваме в единение с тялото си в една реципрочна принадлежност, живота ни едва ли би имал по-лаконично описание от „мижане”.
Игра на мижанка? С живота? Едва ли бих се осмелил, но с радост бих погъделичкал отново онова усещане вътре в мен, което сме свикнали да наричаме страх и, което често ни кара да мислим бъдещето в катастрофални интерпретации за присъствието си в него.
Точно интерпретации са, да, за смъртта и за това, доколко си мислим, че сме принадлежни към болката наречена страх, страх от смъртта. Да се опитаме да почувстваме това отколешно страхово преживяване, отвъд културното говорене и копиране на готови “позитивни” истини – чужди на обичайната ни опитност. Онези същите говорилни, които ни превърнаха в съвременните невротици на обетованата земя на настоящето.
Да разговаряме и за смъртта, вижте колко е просто, и е добро начало за предстоящите стрещи със страховете ни:
Представете си сега, че започвате да гледате филм, който няма финал, защото е безкраен. Вашият филм. Филм за вашият безкраен живот… без финал. Как сте в него? А душата ви спокойна ли е? Спокойна ли е в затвора на тялото ви? Щастливи ли сте в митичната си нетленна опаковка на старите си кости и прогнили сухожилия? Какво ви говори това на вас? Ако искате, опитайте.
Имате си очи, затворете ги най-сетне и се лишете от безсмисления си контрол. Скоро след това, ако си позволите да се отпуснете, ще се зароди и представата ви… в началото с откъслечни елементи познати на сетивата ви, а по-късно ще се включат и цели картини от собствения ви живот, които ще успявате да навързвате в някакви сцени… и това е всичко – вашият филм вече тече. Филм, в който темата за смъртта не присъства. Изгледайте го, моля, вашият филм, аз моят съм го гледал вече.
И като някакво странно продължение на играта на представи, да те запитам: Ти, какво вярваш, че се случва след смъртта? А след това, аз ще ти споделя моето преживяване. Защото аз се потопих в парадоксалните си “страхови” очаквания и чужди интерпретации и, честно, останах разочарован от тълпата, която никога нямаше да разбере какво е дързост:
Смъртта. Как само ме докосна Тя, майко мила, или поне така си мислих тогава. Мислих си, следователно, възможно е да си измислям поради някаква психична причина. Както и да е, но тогава, тя, докосваща ме по рамото, а аз разплут върху болничното легло, и ми се подчиняваше доста успешно. Тя, Смъртта. Съблазнително. Не виждах бели пътеки, протяжни тунели или лабиринти, само едно блажено потъване. Потъвах, както никога досега. Потъвах към другия край на континуума без никакви очаквания и като в несвяст. Хареса ми. Внушението е анестезия, ли? Или, ние имаме вродена способност да се справяме сами с финала на живота си?
Сега, като се замисля около цялото ми преживяване с Нея – Смъртта, допускам, че е възможно да е една измислица само. Измислица, замаскирваща страхливото парче в личността ми. Страх, който нормите на културата нарочиха да означава в негативен смисъл. Не знам, не се съдя, но вярвам на преживяването си и на проблясъците, трайно впечатали спомена за Нея. Вярвам на себе си, не на тълпата. Вярвам, че страха от смъртта е добре контролирана и поддържана масова психоза.
Днес казвам на целия свят – обичам те – и не очаквам отговор от света. Не очаквам, защото се наслаждавам на движението си в него. Ако искаме да сме принадлежни към живота или към негови по-малки парчета, даряваме себе без да очакваме нищо в замяна. Ако искаме да сме принадлежни на Вселената, просто се научаваме да приемаме живота и смъртта в тяхната цялост.
Днес казвам на смъртта:
Аз не намирам логична причина да се страхувам от теб.
Спокоен съм вече и бих споделил с всеки един от вас новия си дневен ред, новия план за присъствието ми в живота. План, който предварително би бил обречен на провал, ако не зависеше изцяло от вас, хората около мен, моето движение към вас и ежесекундното отчитане на потенциала на живота и смъртта. Живота и смъртта, единствените, които подсигуряват заземлението, от което толкова се нуждае движението в нас.
Страхът се включва, за да ни посочи грешките по пътя ни. Дали ги разчитаме правилно е друг въпрос. Повечето хора, в даден етап от живота си мислят, че имат път, който им е предначертано да извървят. Пътища има, безспорно, но масово-обществените коловози, които сега са ми в главата, са логичната екстензия, в които властовото лицемерие успешно направлява същите тези хора.
Раждаме се голи и сами, с Божията милост. Така си и отиваме на края. По пътя си срещаме много хора и препятствия, много принадлежности и утвърждавания, много радост и болка…, но на края сме длъжни да сме подготвени да върнем жеста на Господ и да предадем опита си на колективния дух на Вселената.
Да сме подготвени, разбираш ли! Да сме подготвени да демитологизираме реалността на болката масово споделяна, като страх от смъртта.
Петър Петров, психолог
Варна, март, 2018