Свобода
Реалността тук и сега
Преживяването на реалността тук и сега – срещу очакванията в бъдещето и дискомфорта на миналото
Ето, поглеждаме един човек, който много ни харесва и, дори, стигаме дотам да си изфантазираме, че можем да прекараме остатъка от живота си заедно.
Фантазия или невъзможност да поемем този минимален житейски риск да се задвижим към този човек? Какво е онова отвътре, което не ни позволява да се задвижваме към потребностите си?
Свобода.
Колко далече живеем от реалността? Защо продължаваме да поддържаме нашите страхове целеустремени в една фантазирана вечност? Защо продължаваме да стоим в оковите на миналото?
Свобода. Мислим.., мислим.., продължаваме да мислим и да творим бъдещето в дългосрочните си планове за нас в него. И докато тестваме реалността си на всяка крачка към утвърждаването ни в нея, забравяме нещо толкова просто – времето. Нашето време е ограничено на тази земя. Това би могло да ни стопира и да попаднем в спектъра на тревожностите обременяващи човешката психика.
Реалността, обаче, има и друг прочит, и мисля си, че глобално и културално, светът и хората в него все още не са подготвени да бъдат създатели на Сътворението. Не са подготвени, защото им липсва усета към емоциите. Отвлечено ли ви се струва, философско малко? Нека да е! В този аспект, земята на която живеем не е нищо друго, освен реалност в Реалността – парче от Вселената. Обаче, нека се замислим за идните след нас и за онова, което условно наричаме колективен дух – всички ония, които ще наследят нашия оптимизиран софтуер, ведно с нашето несъзнавано лично бреме – нашите страхове, чиято неоснователност е останала непотвърдена в жизнения ни континуум. И един ден, по-вероятно да е неочакван, нашето присъствие изгасва на тази земя.. човек просто си отива. Умира тялото, но осакатения дух се приютява, в цялата си деструктивност, във вселенската подреденост. Нищо не е загубено. Кармичния ред е спазен, приемствеността също. Вселената не търпи загуби. Реалността също.
Свобода. Продължавам да съм във фантазията си: незнайно защо в съзнанието ми изникнаха едни образи, метафори на краткостта и преходността – някакви временни постройки, така характерни за определени първобитни култури – временно, преходно, относително: Аз съм тук за малко. Осъзнал ли съм това? Почувствал ли съм го или само си мисля, че това би следвало да е дамгата върху всеки от нас? Защото има голяма разлика и тя се проявява в начина, по който човек стои в реалността, в преживяването на своята свобода. Спокойствието, с което той приема реалността – далече от целеустремеността в несигурно-тревожното бъдеще, и по-близо до съзнанието, че неговата прозирка (дума внушена ми от Кърт Вонегът) може да се затвори всеки миг. Във всеки миг преживяването на реалността може да е последен акт.
О, да, ние посещаваме своя психотерапевт и работим в дълбочина с личностовата си дисхармоничност – с онези парчета от нас, които ни пречат да се случваме в реалността на щастието си. Но дали не се крие, именно тук, заблудата, оправданието пред реалността, че утре отново няма да се впуснем в напористото си и непременно утвърждаване в бъдещето? Не знам. Преживяването на реалността, на персоналната ни свобода, са е едни малко егоистични преживявания.., лични. Забързани към далечните цели на бъдещето, често забравяме да отчитаме потенциала на земята. Земята в метафората на реалността. С всяко движение напред, парчета от нашия живот, отчупени в усилието на бъдещото преосигуряване, остават зад гърба ни. Всяко възстановяване на тяхна по-ранна цялост, от своя страна – нашия поглед в миналото – е свързано с неизменното чувство за загуба… и сме тъжни, но не можем да си обясним това с логичните доводи на нашето мислене. Не можем, защото тъгата е в нас по-отдавна от способността ни да мислим логично. Емоцията е преди Мисълта, нали не сме на друго мнение.
Добре, но как да се застопорим на едно място? Това ли е идеята на този разказ? Това ли е идеята за преживяването на реалността, за личната свобода? Не, категорично.
Аз съм в коалиция със себе си, когато се случвам в свободата на реалността. Нека поразсъждаваме върху тази проста тема. Аз съм на земята за малко. Знам това, но явно е, че не съм го преживял емоционално, за да го повярвам в душата си. Явно, защото продължавам да се държа в реалността сякаш ще живея вечно на земята. А не мога да го приема, защото съм само на 20, 30, 40, 50 години, например. Питам тогава: Трябва ли да сме на 89, за да се застопорим най-сетне и да си дадем равносметка, колко много сме бързали в безбройни ситуации на свръхконсумираност, хиперконтрол и целеустременост на всяка цена? Не знам за вас, нека си остане само моя фантазия, от която можете да си вземете, но можете и да ме анатемосате. Аз нямам проблем с това. Забелязвам, обаче, една все по еднопосочна широкомащабна тенденция към случване на тревожността сред хората. Не няма, поне в началото на това състояние не е задължително да има обективна причина за него.
Хората приели/дръзнали да разнищят семантиката на своите проблеми (психологични и психични) са с трайни базови нагласи по отношение на миналото и бъдещето. В най-общ план, в единия случай – миналото е непреодолимо болезнено, а бъдещето – непредвидимо и несигурно. Как тогава да проектираме целите си в бъдещето? Как е възможно да целеполагаме в нещо толкова непредвидимо? С малки крачки, директно споделям и нон-стоп тестване на реалността, като отчитаме и грешките в специфичния си начин на мислене (когнитивни изкривявания). Малки, за да сме в комфортна близост със себе си, със земята под краката си – единствената гаранция, че тестваме реалността си след всеки малък опит за движение напред и нагоре. Идеята е да опитваме, а не да се предаваме на убежденията си за бъдещето през нашите дисфункционални мисли за тях, или да се подчиняваме на негативния си опит от миналото. Стига вече! Не всички ще се справят сами. Не всички, защото имаме уникални темпераменти и характери, а в тази уникалност сатраховете ни са преплетени през твърде различни схеми и техни компилации (модове). И, тук някъде, за някои от нас, преживяването на реалността ще се прекъсне. И това не е фатално, защото сме едни съвременни хора, които ще потърсят помощта на психолог или психотерапевт, в опит да възстановят това животоподдържащо преживяване – свобода в реалността.
Има една неписана истина за добър изход от тревожността и тъгата. Никога не се застопоряваш – просто тръгваш (движиш се) и правиш нещо различно като поведение. Просто е, а от друга страна, по този начин се разклащат устойчивите схеми на нашите страхове, които в основата си се поддържат от нашето обичайно (автоматизирано) поведение. Правиш нещо различно. Толкова различно, че да се изненадаш от себе си, дори. А то няма да се случи от днес за утре, защото сме били толкова дълго „затискани“ там назад – във времето на нашето детство, когато други са вземали решенията вместо нас. Да, това е норма, ще опонират някои, и се побира в контекста на всичко, което означава добро възпитание.., но то е добро според една друга личностова организация и много различна от твоята темпераментова ценностна предразположеност. Защото всичко онова, което ни дефинира като личности не са само правилата имплицирани в нас през най-ранно детската хипноза в уроците за бъдещото ни оцеляване в живота. Защо не включим в тази ранна релация и характеровата арогантност на нашите възпитатели (родители, учители и др. важни фигури от нашето детство)? Защо, освен темперамента, не включим и парчета от колективния генофонд, ако щете? Може би, ако правилоналагането не беше толкова праволинейно и изходящо единствено от обичайната наследена и характерова опитност на нашите възпитатели, а отчиташе нашата индивидуалност, различност по смисъла на генетичната ни предразположеност – нашия темперамент – тези заложени в характеровата ни структура правила биха били по-адаптивни в реалността ни на пълноценни възрастни. Но да, нашите родители и учители не винаги участват във възпитанието ни през своята субективна отговорност, а по-скоро са жертви на културалния, социално-психологически разпад наречен масова стереотипизация (масово обоначване и хипноза), затова е добре да сме по-снизходителни към тях, макар че травмираността е налице. Но това е друга тема, а сега, по-важно е да се схване, че всяко несъответствие в подобна различна ценностна предопределеност ще е предиктор на емоционална травмираност.
Ако един ден превъзпитаме у нас опитността да казваме: ДА на новото, на нехарактерното, необичайното, нетрадиционното… НЕ на вкопчването в познатото, старото, сигурното, очевидното, ние ще сме пренаписали цялата история на нашата личност, защото ще сме в смелостта да се изправим срещу догмата на навиците си – нашите вменени рефлекси за оцеляване в реалността – вменени ни от хората, които най-много ни обичат. Парадоксално, нали? Нека да е, но аз наричам това свобода.
А научихме ли се да се сбогуваме, да се разделяме или продължаваме да сме влюбени, вкопчени в страховете си през вкопчването си в значимите други? Научихме ли се да се отстояваме пред хората, които често тенденциозно или рефлексивно са в позицията на властимащите и на недосегаемите. Защото ненаучаването (не-интернализирането) на подобно поведение, ново и различно за голяма част от нас, е гаранция за зацикляне в болката, в страхът да реагираме по нов начин. Научихме ли колко ни е важен другият, само и единствено който е в състояние да ни преведе до собствените ни потребности, до нашата свобода – до връзката ни с нас самите? .
Трудно? За някои ще е дори невъзможно да прекрачат прага на собствените си лимити. Мисли се повърхностно и автоматично – знанието за преходността на човешкия живот насочва към фиксиране в неговия финал, а не в движението към промяна. Този парадокс е масов страхов синдром, допълнително интензифициран от невротичното поднасяне на информация в медиите. Власт, култура.., медии.., преживяването на реалността тук и сега става все по-неиндивидуално преживяване. Преживяване, което се научаваме да си извоюваме. Свобода също.
Когато един човек е извън реалността на живота, той няма шанс да преживее защитеността, която се случва само в принадлежността му с други хора. Същата принадлежност, която би го заземила в сигурността да задоволи себе си във всички останали области на своите потребности. И по-специфичния момент в тълкуването на подобно становище е по отношение на самото разбиране за принадлежност. Принадлежността е онази потребност, която се измерва със сигурност. В този смисъл, например, аз не съм принадлежен към всички хора, напротив – колективизма е в основата на вечния конфликт с реалността, мисля си аз.., със свободата. Масовизацията, в контекста на културата, ако щете, е враг на реалността. Тънкия нюанс е в способността ни правим своите избори. Избори по отношение на принадлежността ни към определени хора или групи от хора. Всичко останало е стадна сеч под секирата на властта и културата. Това е мое лично мнение и, като такова, правя избора си да го споделя с вас, а не да ви го внуша. Всеки открива себе си в най-различни аспекти от представата си за свобода и следва да направи или не своите избори, дали да приеме или не дадено становище. Не може да приемаме всичко, хипер-консуматорското (лакомо) мислене веднага ще бъде санкционирано/дисквалифицирано от същата тази реалност, която е във фокуса на настоящия разказ. Ние сами избираме към кого да се задвижим съобразно собствената си представа за сигурност. И влизаме в една специфична тема за случването или не на принадлежността. Отдаваме себе си и възможностите си (един непрестанен процес на доброволно даване) на един или повече хора, като принадлежността (чувството за общност) ни вменява едно непоколебимо чувство за сигурност. Вече сме част от общност, към която сме при-над-лежни, чиито възможности са по-големи от тези на нас като индивидуални личности. И тази потребност е в основата на задоволяването на всички останали наши нужди – от утвърждаване, от топлина, от храна и секс. И каквото и да си говорим, принадлежността има сравнително колективистичен и обществен характер.
Ето, поглеждаме един човек, който много ни харесва и, дори, стигаме дотам да си изфантазираме секс с него. В главата ни веднага изниква онази пределно опростена картина на пирамидата на човешките потребности. Какво е нужно, за да влезем в контакт с него, той да ни приеме? Колко време е нужно това да продължи, за да се почувства този човек сигурен с нас и да ни се довери? Защо е толкова важно да не пестя моята пожелателност към него и да се преживее той утвърден от мен? Защо е важно през взаимната ни тактилност да поделим онази топлина тъй необходима ни за чувството за взаимно удоволствие от случването ни в реалността? И накрая, о, Господи, секса всъщност е едно толкова чудесно преживяване, като да го правим за пръв път в живота си. Толкова е просто, нали?
Та така, терапията също е нещо изключително просто, стига човек да успее да се довери на себе си и потребността си от промяна. Тази промяна ни връща в щастието. Тази промяна се нарича щастие, свобода. Разликата поражда разлика.
Петър Петров, психолог, Варна, октомври, 2016
Благодаря! Написаното не се нуждае от коментар, това е самата истина! Осъзната истина!
Иванка Захариева