Страх и паника

 

Страх и паника

Паника и ригидност

Не очаквам да отговоря на най-важният въпрос, ЗАЩО (преотстъпвам тази чест на психоаналитиците) паническата атака избира нас, а не някой друг, но си позволявам да ви въведа в един размисъл в тази и в други посоки, просто, без правилно/неправилно зададени въпроси, без верни и неверни отговори.

Страх и паника.

4:30 сутринта е. Страх. Тръгвам си от този свят. Прочетох всичко, опитах всичко, но страхът е по-силен от мен. Луда ли съм да се страхувам толкова много? Дали пък не изглеждам луда в очите на хората, които вече си задават въпроси, защо не излизам толкова често навън?

Страх и паника.

Аз съм един човек без тяло. Аз съм един човек с една голяма глава, само. Човека-глава. Главочовек. Вътре в тази глава съм складирала всички катастрофи на света, които очаквам да експлодират след поредното и поредно телесно неразположение, в поредния апокалиптичен сценарий. А тя/той ще дойдат, в това изобщо не се съмнявам.

Главочовек.. Главозамайване… То не може само с мисли да ми се размине, няма начин. Мисля, ще се пръсна от мислене, но продължавам да мисля. Мислител на мислителите съм аз, това съм. Трябва да се тревожа, за да не дойде лошото.

Страх и паника.

Мисля за малките тъмни петънца на рамото ми, които се появиха с първите летни слънчеви лъчи миналия месец…, мисля за тях като за кожни прояви на метастази, първопричината за появата на които съвременната дерматология не успя да открие. Знам това, сигурна съм. Сигурна съм, защото се страхувам.

Страх и паника. Но не се страхувам току така. Това е страхът на предсмъртната агония. Финалния страх, живия, истинския.., страхът, който ще ми отнеме живота или разсъдъка.

Страх и паника

Страх и паника. Как сами участваме в поддържането на паническото си разстройство през катастрофалната интерпретация на едни най-нормални телесни симптоми

Часът е 5:00. В 6:30 трябва да успея да хвана автобуса. Днес е работен ден. Поредният, в който аз съм отново вън от реалността. Извън, защото съм в страх и паника. Има време, трябва да успея да се справя и с този страх! Засега е само очакване, но вече разпознавам част от симптомите.

Ето, започва се.., ужас, сърцето отново ме подсети за болното ми тяло. Боде и боде, пробождаща болка, а гръдния ми кош е като в менгеме… а сърце казват не боли. Аз ли не знам какво чувствам в момента. Страх и паника, естествено. Толкова съм уплашена, че дъхът ми буквално спря. Отчетливо чувам ударите на сърцето си и усещам пулсиращата му сила в гърлото си:

1- 2 – 3 – 4… 1 – 2 – 3 – 4…

пулсът ми удари рекордните 160 удара. Кръвно: 160 на 100. Първият валидол почти го сдъвках, но втория вече е под езика ми. 160 на 100 – никаква промяна. Дишам твърде учестено. Вие ми се свят. Усещам главата си като потопена в киселина.., горя. Дали това е края?

1 – 2 – 3 – 4… 70 удара норма, срещу 160 при мен. 160-70=90… 90 горница… сърцето ми бие с двойно по-голяма честота и отгоре… 90% съм в небитието вече… В паниката схрусках един „бетаблокер” Не мога да си поема въздух, задушавам се… главата ми продължава да е замяна.

Толкова съм объркана и уплашена… мозъка ми, сигурно, също е объркан, и най-вероятно вече праща сигнали към другите ми органи за предстоящата катастрофа… какви ли са заповедите на шефа… той сега се пържи и това не е добре, а за да се предпази, сигурно ще блокира останалите ми жизнени органи.., незнам, някъде бях чела нещо за това. Страх и паника… паника и страх… ужас.

О, Боже, пулсът ми е вече 160.., лицето ми е повече от румено.., горя. Горя. Започна се. 170 на 105… Защо? Защо? Толкова ми се живее, Господи! Къде сгреших? Ето и главата ми се отнесе съвсем.., краката ми, от колената надолу са като преварена паста… Това е краят!

Не мога, не, снощи взех половинка успокоително… сега трябва да взема и другата половинка. Трябва! Живота ми зависи от това. Трябва да работя! Нуждая се от тази работа. Трябва, трябва.., трябва да се надрусам, болката е непоносима.., болката от моето страхуване.

Така е по-добре. Но възможно ли е за по-малко от минута медикамента да подейства? Не е, нали? Тогава какво се случи? Защо се друсам, ако мога да си внуша по всяко време, че съм добре, както в случая, доста преди реакцията на медикамента с тялото ми?

Кое е правилно? Кое не е добре за мен? Дали пък да не му повярвам на оня тъмния субект, психолога ми, дето все твърди, че мисълта не е факт? Мисълта можела да се обори по всяко време. Както и да е. Поне съм спокойна. Вече.

Защо се сещам за баща ми почти винаги, когато паническата ми атака отмине? Сега пак:  

Безотговорна малка пикла!

Думите на баща ми още звучат в главата ми. Помня почти всяка негова дума от едно старо, много-старо време.

Лигла малка, веднага до стената! Ще си играете на чичо доктор с онова сополиво копеленце, ааа! Бръкна ли ти под рокличката? Отговаряй като те питат, малка уличнице! Имай уважение! Подчинявай се!

Татко го няма вече, почина от рак, когато бях на 9. Не трябва да се сещам за него с лошо, просто други спомени нямам. Трябва да съм достойната дъщеря, за каквато винаги ме е подготвял. Беше малко грубичък  към мама и мен, но никога с пръст не ни е докосвал. Но думите, ееех.., да можех тях да забравя по някакъв начин. С думите малко прекаляваше, но иначе беше много подреден човек. Просто е имал трудно детство. Аз също съм такава, подредена… сигурно пак е от детството.

Психотерапевта, който посещавам ми зададе доста странен въпрос на сесията в сряда, който не ми дава мира от няколко дни: Какво, което никога не посмя да кажеш на баща си приживе, можеш да опиташ, ако се престрашиш да надмогнеш себе си, да му кажеш сега? Тогава отказах да му отговоря,  но оттогава един вътрешен диалог не спира да ме измъчва:

  • Кажи му го, кажи му го, кажи му го..!

  • Ама как, татко е мъртъв! Това е недостойно!

Плача… и там някъде между сълзите, тревожността и вината, не се стърпях:

  • Изрод…ииииззз…роооод, доволен ли си сега? Знам че и в този момент ме наблюдаваш и напътстваш отгоре със съскащия си злобен глас. Доволен ли си от малката уличница, която стана детски учител, татко?

  • Ама какви са тези мисли? Татко е мъртъв. Аз съм една недостойна дъщеря. Виновна съм, заслужавам си страданието. Заслужавам си паническите атаки.

Ще престана да ходя при този психотерапевт. Този е вече седмият. Смотаняк. И десети ще има, щом трябва. Те, май, само пишат пред името си психотерапевт, иначе са си най-обикновени психолози. И като са обикновени психолози, как си позволяват да дълбаят толкова дълбоко в душата ми? Ето, бензодиазепина отново свърши чудото, но не мога да се откъсна от чувството за вина. Вина. Татко. Поне съм спокойна:

  • Обещавам ти татко, ще бъда достойната ти дъщеря оттук насетне! Послушна. Извинявай, моля те! Ти винаги си имал право! Дано Господ се грижи за теб. Моля ти се, Господи, дай му покой!

Тя пак си е тя. Но докога? Един човек без тяло. Главочовек. Вътре в главата си е складирал всички катастрофи на света.., и всичко, което почувства или усети с/през тялото си, ще интерпретира в нелогиката на едно мислене, което задължително ще надгради през персоналния си склад за катастрофално хиперуголемяване.

Свръхконтролиращата й същност не й позволява да се довери дори на собствения си психотерапевт, а какво остава, да се подчини на собствените си потребности – от спокойствие, щастие… от отпускане.

Да, ще си кажем, вероятно седи в инфантилното си подчинение пред наказателния авторитет на мъртвия си татко, а несъзнавания страх е, да не се срещне за пореден път с малката уличница, в която е повярвала, че се е превърнала. Не знам, затова мислим заедно. Защото, каквито и да са негативните мисли и очаквания на хората, те са податливи на обективно преформулиране.

Мисълта не е факт, да, и можем да се опитаме да преформулираме катастрофата в главата си, като я обективизираме през аргументите на когнитивно-поведенческата терапия, но по-важно от това, сякаш е, да се въвлечем в поведение, което да не потвърди нашите очаквания.

Другото е, че се нуждаем от време. Време за интернализация на новото усещане.. и новото знание, че мислите не са повече от “дрехите”, с които обличаме страховете си. Като да е време за подмяна на гардероба ни. Не е толкова сложно, важно е да усетите, че се нуждаете от промяната, а не от болестта си.

Или бъркам, а жертвения танц, в който сте били въвлечени толкова отдавна, продължава да ви кара да се чувствате специални в болестта си. Помислете си добре. Вашите съпротиви не са мои съпротиви и, ако ви е трудно да направите дисекция на цялостното си мислене, предлагам ви да потърсите професионалната помощ на психолог или психотерапевт.

Доживотна ремисия на всички тревожни хора.

Петър Петров, психолог

Варна, 01.06.2017