Позитивното мислене – бягство от реалността или инфантилна реакция на страх
Има неща в живота ни, които не можем да предвидим.., и въпреки цялото страдание, мисля си, че по-добрия вариант за нас е да го изживеем от край до край. Божа работа е, външна – ако самите ние сме си външни с Бог, не става. Ето, случва се… емоцията те залива… беснее в дълбините на забравеното.., а извиращото чувство на тъга от загубата ще се погаси, може би, със съответно количество сълзи, куртоазни приятели, истински приятели, оплаквачи.., но най-сигурния начин е, като че ли, да си дадем време. За кого плачем, всъщност? За него/нея или просто този феномен е автоматичен отговор на очакванита ни за един по-смирен свят. И като всичко в живота, което ние не Му даваме, неснишавайки се до нозете му, Той винаги ще намери повод и начин да си го вземе – стопирайки ни и приземявайки ни в простотата на битието: “Загледай се в малчугана на улицата… влез в главата му за малко и прогледни свободата си. Това си ти, забрави ли?”… Естествено, малките знаци “Стоп”, “Внимание” на пътя ни са останали незабелязани, и също толкова естествено е Той да си знае работата, и никога да не пропуска да ни Стопира.
Плачем за другите или за себе си – и дали това е нещо повече от обичайния симптом от несподеленото ежедневно преклонение пред необятната сила на Сътворението? Слагаме си ръката на сърцето и се запитваме – тъга ли е чувството (някой вече го няма завинаги) или е страх – страх, че един ден и нас ще ни оплакват по същия безсмислен начин. Дали не плачем заради слабостта си да се подчиняваме пред ежесекундното чудо на живота? Не знам. Дали не плачем, защото културата ни е изводима от един депресивен контекст на случване, директно програмиран и непрекъснато препрограмиран от обществените догми, обрамчили го в нормативната воля на силните във властта. Да, това би било логично обяснение, ако културната промишленост не бе надянала маската на вечно помпещия с позитивизъм провокатор. Това ни заробва в клишето на стандартизираните и властово угодни реакции – на срам и вина, много-далеч от реалния житейски процес – свободен и непринуден, личен.
Не знам, продължавам да се питам. Дали не плачем, защото сме слаби, страхувайки се единствено за собственото си предначертано от един опък културен закон бъдеще? И, ако това е така, какъв шанс имаме да променим това за себе си? Не можем. Не можем, защото живота продължава да си тече и ние сме просто миг от този вечен негов път. Какво да направиш, ли? Отвори си очите! Припомни си, че каквото и да правиш, не приемеш ли и негативния контекст, като част от личностния ти арсенал за оцеляване, то неминуемо ще ти бъде напомнено свише, и то, точно когато си във фантазията, че се плацикаш в басейна на щастието. Така е – или се сблъскваш с дискомфорта си – с емоционалната си недоразгадана и недопреживяна емоционална болка – и продължаваш развитието си напред и нагоре, или продължаваш да си седиш с главата заровена в пясъка – в платото на собственото си неслучване. Ние сами правим изборите в живота си, затова и отговорността ни е персонална – наша собствена. Дали ще отворим „тъмната стаичка”, дълбоко замаскирана в нашето несъзнавано, е тема свързана с възможността да поемем риска да сме щастливи.
За твоето щастие е този разказ, не за моето, не за това на някой друг. Твоето. И осъзнаването, че отговорността за това не принадлежи другиму. А дотогава, докато мислено си налагаме отричането на негативния аспект на битието, ние ще продължаваме да стоим извън неговата реалност, и в угода на един обществен ред и ценности, които не са ни присъщи. Не са, но какво от това, важно е да сме в сляпото подчинение пред позитивното мислене, нали? Или: За себе си знам, че продължавам. Вас оставям на избора ви. Избор, който е време да случи, май. И помним: времето е ограничен ресурс.
Петър Петров, психолог, Варна, април, 2016
Когнитивно-поведенческа психотерапия
Аналитична психотерапия
