Вкопчен в хранещите първи. Лакомият

Искам всичко! Всичко, сега и веднага! Говори ми, не спирай! Храни ме, не спирай!

Не мога сам. Мамо, не си отивай!

Гледам те, молиш ми се, но аз не съм Господ. Сетне, погледа ти се променя ведно със завишените ти очаквания към мен. 

Страх от изоставяне.

Страхуваш се да не си тръгна, да не те изоставя. Колкото по-интензивен е страха, толкова по лаком ставаш за мен. Вкопчваш се в мен. Молещ за още и още. Лаком човек. Зависим си от мен.

А аз, даже идея си нямам да те изоставям. Просто, сега нямам потребност да влизам в каквато и да е комуникация с теб. Колкото до обсебващото ти поведение – то е изтезание за мен. 

Отдавна отбягвам много-говорещите хора като теб – безсмислието на празните приказки ме отегчава. А ти, като че си от ония – интелектуалците – дето си мислят, че ги знаят по-добре нещата. Очакваш, че ако не си толкова приказлив, ще се включи онова непоносимо преживяване, дирижирано от нещо по-дълбинно в твоята личност – твоя страх от изоставяне. 

Интелектуалната ти компенсация не ме впечатлява, дразни ме. А зад лакомо-молещият ти поглед все по-отчетливо прозира страхът ти. Виждам единствено твоя страх. Страхът на изоставеното дете в теб. Страхът на гладното за мама дете. Лакомият! 

Но, виж, аз не съм майка ти, а ти, ако искаш нещо да разбереш или получиш от мен, моля, но не с този поглед. Жертвен поглед, през който още по-трудно мога да разгадая нуждите ти. 

        А ти си неавтомен, френд. Нищо не можеш да направиш сам. Отказал си се от опитите отдавна. Ти имаш нужда от мен и от хора като мен, за да почувстваш потентността в себе си. За да си помислиш отново, че има смисъл случващото се с нас и около нас – живота.

Ще те изненадам, обаче, днес нищо няма да ти дам. Днес няма дори да те сръчкам.

• Хайде, излез от ленивостта си, нищо не ти се полага даром, нищо!
• Позволи си да предизвикаш некомпетентността си!
• Позволи си да изпиташ провала на гърба си!
• Позволи си да грешиш, как иначе ще се научиш да се справяш?

Или се бориш за автономността си, или оставаш роб на вярванията си за неуспешост и провал! Роб, който не може да избяга от своя страх от изоставяне, от своята добре заучена пасивност. Един човек, който не е научен да е се справя сам – да се подчинява на най-елементарите си потребности, дори. 

Хиперпротективната авторитетна майка.

       Там, някога, една твърде обичаща и обгрижваща те майка допусна да се превърне в твоя неизменна патерица и в живота. Тя още и още не осъзнава цената на своята презагриженост (хиперпротективност), само продължава да е още по-притеснена за теб.., а ти продължаваш да си все така гладен и лаком за нея.

Поглеждам към теб и лакомият ти поглед ме препраща в спомените на собствените ми преживявания с подобни стимули. Припомних си, че твоят поглед, всъщност, по нищо не се различава от погледа на любимия ми черен дакел, когато винаги очакваше да му дам нещо под масата.

Кучето беше изключително лакомо, почти колкото теб. Казвам почти, защото то винаги знаеше как да си поиска, за разлика от теб. От теб, който така четеш, чуваш, виждаш и интерпретираш действителността, като че всичко в нея вече ти се полага, без да е необходимо да правиш каквото и да е това да се случи. Винаги всички други са виновни, но никога ти.

И това е така поради една проста причина – нарича се нарушена автономност. Нарушена, а страхът на неавтономните хора е страх от изоставяне. Поради това те не могат да функционират извън двойки, не могат да си позволят да бъдат автономни.

Зависимостта от авторитетния друг, чиято роля (по типа на мама) е не повече от това да валидизира решенията, които той не може сам да вземе (поради очакванията за некомпетентност, които седят дълбоко в личността му), е това, което ги прави уязвими, когато същия този друг по някаква причина абдикира от тази съзависимост.

Обикновено, липсата на авторитетната хранеща фигура през невъзможността същата да бъде заменена с друга, се замества с наркотици, алкохол, храна.., които частично или напълно съумяват да задоволят потребностите на един объркан човек.

За съжаление подобно удовлетворение се случва единствено на мета ниво. С пробуждането или изтрезняването, или абстиненцията идва и завръщането в реалността на некомпетентността. В реалността на една невъзможност за самостоятелно справяне с живота.

И въпреки всичко, ти често се преживяваш, като нещо повече от другите. Ако допуснем, че това е така, отговори ми: сравнението с кучето ми не те ли те подразни? Или ти си бойно куче, но само, ако стопанина ти позволи да се почувстваш така? Или, казваш, свикнал съм с унижението? И със сляпото подчинение, ли? И с чувството, че все ще си втори?

Не, не си свикнал, страхуваш се! Страхуваш се да не си ида, а ти да преживееш ада на самотата за пореден път. И да избягаш от този страх, както неведнъж се е случвало, през неговата анестезия с тъй модерните метаамфетамини, например.

Страх от изоставяне, голяма “трагедия”, френд. А би могло да звучи, като, просто игра на думи. Но за подобна трансформация можем да говорим, ако се срещнеш с психотерапията.

Страх от изоставяне, твоят страх е това. Имаш опит отпреди, как псевдо-независимото ти величие се срутва веднага щом реалността ти покаже „среден пръст”. Хайде, поплачи и го изплачи, сетне започни на чисто.

И престани да ми интелектуализираш кои плачели и кои не! Престани да ми обясняваш каквото и да е, и ми кажи как се чувстваш в сравнението с кучето ми! Как се чувстваш като куче?

Изнесената навън отговорност на зависимата личност: Вие не знаете как да ми помогнете!

      Как се чувстваш в сляпото си подчинение? Добре ли ти е там? Или си неизлечимо болен и се нуждаеш все някой друг да поема отговорност вместо теб през целия ти оставащ живот? И така винаги ще има и кого да обвиняваш за последващото случване с теб.

Болен от рутината на ранно-детското си послушание, не го ли разисквахте това с психотерапевта ти?

Да, ама тук казваме стоп. Стоп, чуваш ли? 

• Цицката пресъхна.
• Пъпната връв всеки момент ще се скъса. Сега, или ще се научиш да се грижиш за себе си, или ще продължиш да си послушното кученце на знаещите и можещите.

Сега, за пръв път ще ти се наложи да избираш сам, психолог или психотерапевт. За пръв път ще ти се наложи сам и отговорно да се задвижиш към него.

Твоят проблем е свързан с вярата ти в едно по-голямо от теб очакване, че ще останеш сам. Страх от изоставяне се нарича твоят проблем. Все ще се вкопчваш в силните, в авторитетите сред тях. Страх от изоставяне. Ти не си автономен. Не си свободен, ти си зависим.

      Ние сами правим изборите в живота си. И, ако сега това ни е трудно, намираме правилният човек и се обучаваме да бъдем себе си отпреди катастрофалното влюбване във вездесъщия авторитет или постфактум – защо така кривим реалността за себе си, другите и света през не-логиката на не-автономноста.

Влюбен, вкопчен, лаком, зависим, материалист, хиперконсуматор – това ти ли си? Помисли! И съм директен с теб, защото си ми важен! А цената, която плащаш?

      Опитай се сега, да смениш фокуса и да погледнеш на себе си и твоята комуникация със света, като се погледнеш отстрани – отляво, отдясно, отгоре, отдолу, отпред, отзад… наблюдавай се докато се движиш.

Виж реалността, твоята, и си вземи нещо от движението, което предлагаш на/към себе си в тази симулация.

• Какво виждаш? Харесва ли ти?
• Какво се случва с емоциите ти в този момент?
• Изстреляй това чувство към мен! Вербализирай го!

      Сега, докато все още държиш метафората на „послушното куче” в главата си, опитай се да направиш едно просто сравнение с новото чувство, което току що назова.

Какво е различното? Виждаш ли колко е лесно. Нуждаеш ли се от това да си нечие куче? Или, вече си новия човек, който ще се е научил да приема разделите, дори с важните му хора, като най-нормално човешко преживяване?

Виж, веднъж изчерпани, взаимните ни потребности, онези, които до скоро ни свързваха в някаква принадлежност, най-нормалното нещо е да настъпи денят, в който двама души да се разделят. Също като ставането и лягането, срещаме се и понякога просто се налага да се разделим, толкова е нормално. Като вдишването и издишването. 

      Раждаме се голи и сами. Сами си и отиваме, накрая. Пътищата към другия ги изграждаме постепенно. Ние сме парчета от една по-голяма идея наречена „оцеляване чрез взаимност”. Срещи и раздели, това е нашият живот. Срещаме се и се разделяме. Ние сме хора с пътища. Аз по моя, ти по твоя. Пътят към другия е добре отъпкан и в двете посоки.

Цял живот се учим да оцеляваме след разделите, но не ги очакваме вкопчени в обекта, който има право да ги предизвика във всеки един момент съобразно потребностите си

• Виждам те, избирам те, снишавам се, погалвам те, „отхапвам от теб”, с твое позволение, и си тръгвам, защото  в един момент преставам да се преживявам принадлежен към теб.
• Нормално е. ТРЪГВАМ СИ! Повече нямам нужда от теб, както и ти повече нямаш нужда от мен. Аз бях в удовлетворението на себе си чрез теб, а ти беше в удовлетворението на себе си чрез мен. 

Чу ли го това, последното? Дали сме и сме получили – принадлежност, утвърждаване, топлина, храна, секс, всичко от което сме имали нужда. Дали сме себе си в поредното движение към Другия и сега отъпкваме пътя си, но вече за връщане.

Връщаме се там, при изконния контакт със себе си, за да изтъгуваме поредната си раздяла. Срещата със себе си, която скоро след това ще ни зареди за поредното ни изстрелване към света и другите, към новите срещи и новите раздели.

     Гол и сам. Сам. Не се страхуваме, защото сме в нормата на собствената си нужда, генерирана от сливането ни със страхът си. Сами сме, но не изоставени. Изоставени се чувстваме понякога, защото мозъка ни има способността да съхранява различни странни спомени от нашето детство, от нашето минало като цяло.

Детството, терена на комуникация със значимите за нас хора – нашата историческа памет е толкова дезорганизирана, че се нуждаем от предефиниране на собствените ни правила за живеене и справяне, за да се нивелира психичната цялост на личността ни.

     Не знам от какво вие имате нужда, това е ваш персонален приоритет. Това, което знам със сигурност е, че нямаме нужда да сме в преживяването на вечно вторите, което рано или късно ще сломи чувството ни за индивидуалност, значимост и лична стойност… чувството ни за цялостност.

Дали се нуждаем от психолог или психотерапевт, не знам, по-скоро от един “здрав ритник” по задника.

Сега, когато си тръгна, ти оставаш сам.

Ще се научиш да се храниш и със себе си. Сам, а не на всяка цена някой да ти показва как да държиш лъжицата на живота си. Ще се научиш да се храниш сам и само в особени случаи чрез, а не непременно в слятостта си с другия.

Ще се научиш да обичаш себе си и гордо да го заявяваш. Защото има смисъл да си Ти..,

да си Сам. Сам, но не безпомощен.

Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016