Страх от отхвърляне
Изгубеният/вътре в себе си/далеч от другите.
Самоотхвърлянето в самотата често е единствената ни защита срещу болката от очакваното отхвърляне/неприемане/неразбиране. Страх от отхвърляне.
Избягващият човек.
Страх от отхвърляне
Ще си изфантазирам, ако аз бях в утробата на мама и имах възможност да надграждам когнитивни оценки над емоционалното си състояние, как би звучал един такъв разказ в 1л. ед.ч. Т.е., ще направя опит да вляза в ролята на един страничен наблюдател на себе си малко преди и малко след появата ми на бял свят.
Фантазия, подчертавам, важно е да уточня, тъй като първите наченки на активиране на когнитивни процеси се случват на един малко по-късен етап от психо-телесното развитие на детето.
Сега съм тук. Вътре. Топло е. В мама е топло и сигурно. Свързани сме. Аз и мама сме едно цяло. Тук съм в свои води. Слушат ме и честичко ме милват. Приятно е. Приятно е да се чувствам сигурен, обичан, защитен и разбран
Е, вчера покрай бъбречната криза на мама и мен ме болеше доста, но сега мама е добре, а на мен ми остава само един месец до рождената дата.
Един месец до раждането ми, до първият ми рожден ден. Не знам какви очаквания да имам, затова на нищо повече не се надявам от топлата плът на мама. Топлина, без която съм загубен. Но ще се притеснявам за това, след като си тествам реалността. Първо да се провра.
Да се провреш за първи и последен път. Да се пръкнеш през тунела на живота. Да обгориш дробовете си с първото вдишване. Да няма връщане назад. Да се родиш.
И се случва раждането. Навън се оказа съвсем не толкова топло и сигурно. От 37 на 22 градуса, шок. Треперя от студ. Къде е мама? Защо има други хора около мен? Каква е тази миризма? Къде е мама? Мамооо!
Студено е. Гадно е навън. Никой не ме интересува освен мама. Нея сега я няма, ще дойде чак на обед за обедната ми доза кърма. По обед, защото работи. Работи и сега, едва три седмици след раждането ми, защото сме се нуждаели от финансови средства. След малко ще дойде, ще я засмуча, ще се впия в нея и никакво пускане.
Дозират ме, докато се храня е добре, но аз се нуждая от нещо повече от гърдата на мама, нуждая се от ръцете ѝ, от усещането на тялото ѝ, да се впия в нея и да я усещам слята с мен.
Тя и аз сме едно цяло. Къде ми е цицката? Мамo! Къде е мама? Цицката ми? Гладен съм за мама.
Самоотхвърлящ се в превода на собствените си потребности
Простичко звучи, нали? Така се случва травмата. Най-дълбоката от всички, понеже е първата. И понеже е емоционална. Чувството е на разединеност и отхвърляне от хора, от които се нуждая.. от мама. И ако очаквам мама да се отнесе така с мен, какви ли ще са очакванията в мислите ми по отношение на всички останали хора?:
- никога да не ме разберат;
- никога да ме подкрепят;
- да ме избягват и унижават;
- да не ми дават доверието, от което толкова се нуждая.
Детето още не може да говори, да мисли… какво ти – предния дял на мозъчната кора е все още неразвит, но там под нея – онази древна мозъчна структура наречена лимбична система е съвършено функционираща още преди раждането ни, дори.
През подкорови древни структури ние имаме обоняние (все още не виждаме, но можем да разпознаем мама по миризмата); раждаме се със способността да помним – не думи, не мисли – тези процеси се обективизират малко по-късно.., но помним емоциите, с които се сблъскаме и ги впечатваме трайно (емоционалните енграми – емоционални впечати).
Не е случайно, че първата травма на всеки човек се впечатва още с неговото раждане. И тя не една единствена.
Отделянето ни от плацентата, първата глътка въздух и срязването на пъпната връв са все травми, които ще се нуждаят от декомпенсация през едно специфично отношение на майката към детето. Ако щете вземете под внимание дори само температурната разлика между вътреутробната среда и тази, която новороденото трябва да се научи да приема за нормална. После идват миризмите… различни миризми на различни хора…
Къде е мама, по дяволите?!
Разбира се, мама има оправдание за студеното си държане към бебо: педиатърката е на същото мнение, като на нейната майка – никакво глезене, никакво галене – като в английски филм по Дикенс. Разбирате ли за какво говорим? Ние сме роби на едни правила, които всъщност не са наши.
Дисфункционални допускания и правила
Нашите правила (генерални принципи) са привнесените наготово с възпитанието и обучението ни готови истини (когнитивни предписания към поведението ни), които са чужди на нашия опит. С времето, с достатъчно упорита майка и много-други важни ранно-детски възпитатели, тези правила се интернализират в личността ни превръщайки се в нейн легален софтуер, който, видите ли, би трябвало да има защитна функция. Защитна по отношение на най-големите ни страхове:
- Защита, която ще ме подтиква да избягвам хората;
- Защита, която ще подкрепя социалната ми изолация и отчуждение;
- Защита, която ще е в основата на моята депресия и ниска самооценка в по-зряла възраст.
И вече сме големи, но тялото и лимбичната ни система помнят, както активиращите страха в базисните ни убеждения (вярвания) стимули от там и тогава, така и поведенческите отговори. И ние сме нищо повече от едни роботи, които отключват обичайното си поведение в отговор на различни критични ситуации, които активират старите травматични спомени.
Ние сме едни предвидими роботи болни от себе си. А тези болести често са пожизнени и се случват през ранно-детски травми, които, от своя страна, през онзи феномен “ирония на повторение на травмата” ще се опитваме да възпроизвеждаме през целия си живот, през несъзнаваното желание да поправим несправедливостта от там и тогава.
Това, разбира се никога не се случва и страданието и потиснатото ни настроение се превръщат в наши трайни характерови особености. Добрия изход, ли? Приемаме и прощаваме на миналото. Звучи твърде просто, но това е понякога доста дълъг терапевтичен процес.
А обичайното ни поведение (роботизирано, автоматизирано под несъзнаваната диктовката на правилата ни) ще е инатливия пазител на психичната ни цялост. За съжаление все по-често ще се чувстваме незащитени от принципите си, а твърде високата цена, която ще платим на един по-късен етап се нарича “разклатено” психично и телесно здраве.
Избягващият (шизоиден) човек
Да бягаме непрекъснато и да се крием в себе си, от себе си, от другите и бъдещето, не е здрав поведенчески изход. Здрав не е, защото така още по-безмилостно зацикляме в порочния преживелищен кръг на нашата болка. Зацикляме през пре и пре-потвърждаване на старите си отколешни очаквания съдържащи се в мислите ни,
- че сме в повече за този свят;
- че светът не се нуждае от нашето съществуване.
А в кой момент ще се осъзнае нуждата от психолог или психотерапевт, не бих могъл да знам това по-добре от вас.
Добрият сценарий, който се случва през контакта с мама корелира с базисната безопасност и сигурен начин на привързване. Ако мама не може да осигури защитена среда, в която детето да е в контакт със себе си и нуждата си от телесна връзка с нея (сензорика, тактилност), вече мислим за началото на самоотхвърлящият синдром.
Или, ако мама, през някакъв личностов механизъм поддържа тази си неадекватност – неумението да дава топлина и принадлежност, това което малкото дете впечатва като емоция несигурност и страх. Несигурност, която ще предопределя целия му, по-натам, жизнен път на “зрял” възрастен.
И този човек ще живее в непрекъсната несигурност. Несигурност, защото още преди да реши да се задвижи към потребността си, ще се е включило очакването му, че няма да бъде разбран и подкрепен. Очакването, че ще бъде отритнат и отхвърлен. Този човек, вече, ще живее в своя страх от отхвърляне. Този човек няма никакъв друг шанс, освен да се самоотхвърли в някое от ония много тихи местенца, далеч от реалността.
Аз няма да бъда разбран, несигурността е навсякъде, защо въобще да опитвам.
Това му седи в главата като мисъл и като емоция, затова решава, че по-краткия път до не-болката от подобни очаквания е като нищо не прави. Ни напред, ни назад… тъга, депресия… и характеровата обреченост да се самоотхвърля винаги, когато срещне някаква трудност.
Срещне ли трудност по пътя към желаното си намерение (потребността си), просто се отказва. А отказвайки се губи връзката си със света – изолира се от него… и, ей така решава да си седи 20 дена у дома и да плаче. Или да пие, или да друса, като една алогична декомпенсация на потребността си да бъде принадлежен… разбиран, изслушван, подкрепян.
Изолира се по същия начин, по който мама там и тогава не е създала условия за сигурност през липсващия телесен контакт, което си е базисно доверие, всъщност.
И понеже не е научен да има доверие на хората и да се свързва по здрав начин с тях, все по-често ще преценява, че за него е по-добре да си стои 20 дни в изолация, затворен от тягостното чувство на тъга.., на депресия.
Последното, за което ще се сети такъв човек е да потърси помощ от психолог или психотерапевт, защото ще продължава да вярва, че си е самодостатъчен. Самодостатъчен в една виртуална реалност, обезпечена от непосилното бреме на страха му, че ще бъде отхвърлен.неразбран.
Страх от отхвъряне – тази е най-силната емоционална болка, понеже е първата, най-ранната.
Страх от отхвърляне – отричане на реалността
Реалността? Тя е злоупотребяваща и несигурна, как да й се довери човек?
В един миг, обаче, тя реалността си ни притиска с незадоволените ни потребности вътре в нея, и решаваме, че трябва да се впуснем в нея, но без да сме я тествали. Просто се впускаме в нея, предоверявайки й се.
Предоверяваме се, защото не знаем, не сме култивирали умението да преживяваме доверие нито по отношение на себе си, още по-малко да го даваме и на другите, опитвайки се през тях да обективизираме реалността си.
Не си вярваме за нищо. Оценката ни за собственото ни присъствие в живота е сведена до минимум. Трудно ни е да се подчиним на собствената си актуална потребност и веднага, щом по някаква причина се сблъскаме с тази своя нужда, ние я отхвърляме и правим нещо друго.
Боже, как се отстояваме в живота, само. Отстояване заменено с интелектуални вербализации. Интелектуализацията и рационализацията са като компенсаторна реакция на липсващата природна връзка между майка и дете. Но ние сме се научили да познаваме тези хора в тяхното отричане на реалността.
Тяхното тяло също много-красноречиво говори за тях. Разпознаваме ги още щом ги видим. Разпознаваме ги по походката – стъпват толкова плахо, като да не наранят земята под себе си. Като да не наранят реалността, която е привилегия за другите, не за тях. Липсата на потентност (живот) ще установим дори в погледа им. А последния е отнесен и, като да ти казва: Аз нямам право да съществувам в тази реалност.
Аз имам право да съм социално същество
Социално същество, да, но без теб, другият – Ти, това няма как да се случи. Другия ми е важен, осъзнах това с цялата си болезнена същност. Защото болката от самоизолацията е вече нетърпима. Другият е моето спасение. Ти!
Аз съм един много, много-объркан човек. Научете ме да обичам, моля! Човека, който до вчера си мислеше и вярваше, че си е самодостатъчен – това бях аз. Разбрах обаче, осъзнах, че самовглъбеността само услива чувството ми за загуба. Не ми е ОК да съм тъжен непрекъснато, това не е живот. Научете ме да обичам себе си! Не чувствам нищо към себе си. Не се харесвам!
[spacer height=”5px”]
Страх от отхвърляне
Хора и хора… с най-разностранни темпераменти и характери. Всеки е със своя история и свое родово бреме. Но, всеки има право на реалност.., на тази точно реалност, тук и сега. Който пък твърди обратното, в една критикуваща монологичност, той просто си играе на Господ в една вселенска игра, която не разбира, и от която победители не се излъчват.
Опитайте се да ни разберете. Такива сме, каквито сме. Изглеждаме безчувствени и много-философстващи, но така, всъщност, се защитаваме от вярванията си за злоупотреба спрямо нас. Това което не ви казваме е, че много се страхуваме от емоционално нараняване.
– Страхуваме се да не загубим вас – вашето приятелство и топлина, вашето внимание.. вашата емоция към нас.
– Страхуваме се да не бъдем отхвърлени от вас. Затова, още преди да сте направили каквото и да е, ние се подсигуряваме, като просто избягваме всяка среща с действителността. Така не усещаме болката си. Болка, която се нарича страх от отхвърляне.
(Благодаря на Гергана Данева за тематичната фотография)
Варна, юни, 2016
