Смъртта
Смъртта и вината
… и медала за мазохизъм
Смъртта и смъртните.
Защото сме оставили нещо повече там, на гроба му… нещо повече от ритуалния брой цветя и хистеричните си сълзи.. оставили сме част от себе си. Смъртта и вината. Кому е нужна вината? Нека си я носят тези дето обичайно я проектират.
Един човек ме научи да обичам приживе. Да ценя и да благодаря приживе. Така, може би, се затварят житейските страници (ситуации) с важните ни хора. Сетне, да не чува Господ, но някак тромав е, и тъжен, онзи ритуал, другият – с вината пред двуметровата дупка. С вината пред света, с която, като да се маскираме за пред хората, в очакване на заучени съжалителни фрази и инструментална желателност. Съжаление – отвратителна дума. Желателност – по ми е близо до лицемерие.., до лъжа. Дали Господ, все пак, толкова държи да му се подчиняваме през вината? Не мисля, някой просто го измисли, много отдавна, и зарази целия свят. Господ не ни харесва като жертви. Или?
Вината и смъртта. И, като се сетя за онзи рев (не плач, а рев) – там, в каменния дом на сълзите и тлеещия восък. Там, при щатните оплаквачки, когато тъй стане, че небитието безпардонно бързо вземе някои от нас в покоите си. И, като да е в реда на нещата, ама ние не можем да излезем от чувството за вина. Тя ни гони до дупка, особено, когато сме на мушката на нечия чужда отговорност. Или сме допуснали по някаква причина да се превърнем в прожекционно платно за поредната „приятелско-роднинска“ или обществена лицемерна проекция. И искаме или не, си я пришиваме като медал за Мазохизъм – Нейно културално изстрадало Величество – Принцеса Вина.
Всички погледи са впити в мен. Къде сгреших? Виновен, защо?
Вина. А бихме могли да тестваме това непоседливо чувство преди да си го татуираме върху сърцето?
- Бяхме ли приживе с този човек?
- Бяхме ли негови приятели или само си мислихме че бяхме?
- Споделяхме ли с него истинските си чувства и намерения?
- Споделихме ли с него помощта, която можехме да му окажем там и тогава?
… И, Дряяяяяяяян! – както казваше един друг важен за мен човек – ей тук ще открием пролуките – в малките незатворени с откровение и емпатия ситуации, които ще носим толкова дълго в сърцето си, че, вероятно e, след достатъчно много време да ги приютим в гените си. Тряяяяс! “Кеф, тате, наследих ти вината!” Да, наследяваме я през хроничната си смутеност пред свободата да си казваме какво ни е, как сме един-друг, как се чувстваме, нуждаем ли се от взаимност, от помощ.
Важно е да сме себе си и искрени приживе – тук и сега. Защото, мисля си само, недоизказаното, недонаправеното, чувството за вина, най-вероятно ще се съхраняват дълго след нас в родовия ни генофонд. В този аспект, важно е, че сме оставили нещо повече от ритуалния брой цветя и хистеричните си сълзи до нечий гроб. Нещо повече – оставили сме себе си в онези обратни връзки, от там и тогава, към онзи човек дето му предстояло да изчезне в някое бъдеще време. Оставили сме. Дали сме. Дали сме и ще продължаваме да даваме. Ще даваме, защото небитието чака всички нас, които знаем за него. Знание, което е възможно да изкривяваме през способността си да мислим философски (оправдателно).
Бебето се ражда в съвършеното психо-телесно равновесие (хомеостаза) и хабер си няма що е то небитие. И се кефи на това безхаберие. Небитието започва да се мисли малко по-късно, когато някой важен за нас човек ни го проектира (вмени) през хипнозата на “доброто възпитание”. Е да, въпреки всичко, небитието ще продължава да чака всички нас – и знаещите за него, и незнаещите и различните. Всички нас, които продължаваме да се учим да живеем с грешките и спомените си, боледувайки ги в срещата със страховете си.
Един човек ме научи да благодаря приживе. Днес споделям с вас, колко прекрасно е това преживяване приживе. Благодаря!
Варна, април. 2016
