ГНЯВ

(СТРАХ)

Не разбирам търпението ви?

      Гняв. Той винаги е най-отгоре. Гневът е емоцията, която ще открием на повърхността на нашето преживяване. Повърхностна, защото е по-скоро осъзната, което обикновено я превръща в първата ни видима и чувствана реакция.

Гневът е емоцията, която ще се активира в резултат на вмешателство отвън в нашия генерален принципен ред. Когнитивно-поведенческата психотерапия нарича този принципен ред правила и допускания.

На езика на когнитивно-поведенческата психотерапия, когнитивната пътека до гневът е, когато някой друг е наруши нашите правила. И така, когато някой наруши нашето спокойствие, хранещо се през нашето обичайно поведение, ние ставаме гневни.

      В действителност, когато сме гневни, какво се случва с нас? Гняв! За какво си мислим? За какво си мислим, че трябва да си мислим? Справяме ли се с гневът си? Правим ли опити? Или, все по-често си казваме: А, такъв ми е темперамента! „Не заставай на пътя на гените си!“

       Аз съм един работлив човек. Е, не от най-бързо схватливите, но знам, че това е единствения начин да се справя с живота си – просто, като се старая повече от другите (ето го и нашето правило „Аз трябва да полагам повече усилия от другите, за да съм поне толкова успешен, колкото си мисля, че са те в живота си!”). Но както често се и ще се случва в реалността, винаги ще се намери поне един кретен, който да наруши нашата обичайна хипноза, като опонира срещу способността ни да оцеляваме в живота си по този начин: 

      „Ей, нещастник, цял живот няма да ти стигне да направиш това, което правиш, както трябва! Резултата при теб ще е винаги един и същ! Пет годишният ми син би се справил по-бързо и по-добре от теб! Не разбираш ли, какъв компромис направих с теб, като те назначих на тази позиция!”. 

И това е краят. Край! Имало е правила до този момент, които са ни предпазвали от подобна инвазия по отношение страховете в нашата личност, но, както всичко в живота се случва по синкретичния модел на Вселената, така и ние, сега, се сблъскваме с нашата неспособност да приемаме ролята си на конфронтирани. Ние сме от хората, които изпадат в емоцията на своята съпротива – гняв – когато срещнат неодобрение или негативна оценка отсреща.

От друга страна, пък, ставаме гневни, когато ние самите не можем да поставим граници, в мотивирана опозиция на процеса насочен срещу нашето обичайно поведение, функциониращо според нашите правила. Гневим се, защото ни е трудно да кажем НЕ. Парадоксално, но този факт все по-често ще е основната причина за болестите на тялото ни.

Гневът е вторична емоция, умело прикриваща интензивния страх на дъното на човешкото преживяване.

НЕ!

В психотерапията работата с гневът е фундаментална. Фундаментална, защото касае нашата личност. Касае личността ни, защото под това, което се вижда на повърхността като гневна емоционалност,  обикновено се крие нашия страх, алармиращ ни през нашите основни убеждения (схеми и базисни вярвания) за нас, другите и света. Съпротивата ни (гневът) е по отношение, именно, на това повторно преживяване на страх, впечатано в най-ранните години от живота ни. Съпротива, която би следвало да се интерпретира като вик за помощ, а не безсмислено да интензифицираме тази вторична емоция (гняв), като неотменна част от нашия несъзнаван преживелищен свят.

Безсмислено, защото, ако приемем нейната преходност и второстепенност, ако приемем, че гневът е само сигнал, че нещо в личностовата ни организация се руши, ще имаме реален шанс да се срещнем с този страх. Страх, който до този момент е функционирал необезпокояван в дълбините на нашето несъзнавано –  хранилището на всички уязвимости по отношение на личността ни. Страх дъбоко завоалиран от от съпротивата ни. Съпротива, отвъд която следва да се научим да приемаме страховете си, като единствената алтернатива на психичното ни здраве.

        Страхът в конкретния случай, ли? Би могъл да е най-различен, но защо в един симулативен дискурс не назовем този страх – СТРАХ ОТ ПРОВАЛ, а основното ми убеждение да изглежда по следния начин „Аз не мога да се справям сам! Аз съм провален!”: Може така да се е случило в моето детство, че да не съм се научил на самостоятелност (автономност) през една хиперпротективна и вечно даваща/обгрижваща майка, един обсебващ родител, който е нямал ресурса да ме „обучи“ на самостоятелност и автономност, а вместо това, ето ме сега – лесно се влюбвам, зависим съм от другите в аспекта на всичко, касаещо моята успешност.., вкопчвам се твърде лесно в тях.., нуждая се от подкрепата им.., и ми е страшно трудно да се справям сам.

        Как да се справям сам с началата в моя живот? Ето на, той, живота си тече, така или иначе, а аз съм вече голям мъж. Да, трудно ми е да вземам каквито й да е решения самостоятелно, но затова пък съм толкова послушен – „Старая се да съм в услуга на другите. За мен е твърде отговорно и рисковано да вземам каквито и да са самостоятелни решения. Но, от друга страна, положителния краен резултат също е налице – имам работа, която ме храни, семейство, което ме подкрепя”. Но на каква цена, едва ли този човек някога ще си отговори.

        Гняв. Гневен съм, разбира се. Разбира се, защото влагах много усилия в това да съм „послушен“ на всяка цена. И въпреки всичко, колкото и да се стараех, дойде денят, в който се случи онзи разговор с шефа (голям кретен) и той по един различен начин ми каза „Ти, Петров, не ставаш за нищо!”. Гняв, не, полудявам от подобни думи. Много се разгневих, но как да му кажа каквото й да е! Та той е шефа, по дяволите! Той винаги ще знае по-добре от мен, от какво аз се нуждая! Аз завися от него! Семейството ми зависи от него! Живота ми зависи от него! Как, не мога и да си помисля да си търся друга работа! Аз ще се поправя (ще се старая още и още повече) и той отново ще ме приеме и ще се погрижи за мен!

       Симулация, нали? Тези хора не говорят по този директен начин за страховете си. Тези хора са по-скоро такива, които ще компенсират тази недиректност, интелектуализирайки и рационализирайки реалността, именно, защото така покриват своите страхове от изоставеност, необичаност или отпускане. Реалността на другите често се преживява като болезнено изоставяща, самотна, наказателна и необичаща ме, ако не й се подчиня. А имам ли някакъв шанс да й се противопоставя и да оцелея в нея? Реалност, която аз ще очаквам да посреща винаги с друг, който е по-знаещ, по-можещ, по-авторитетен и по-властен от мен, само защото това е характеровият ми сценарий. Да, така говори брадатия ми психотерапевт, че това бил повтарящият се модел в моето обичайно поведение, което ни предстояло да разчупим в терапията.., ама аз още му нямам голямо доверие на тоя.

     Сценария, който изключва всякакво противопоставяне на реалността на другите е сценария на собственият ми филм. Сценарий, в който ясно е написано с получер шрифт, че съпротивата в тази реалност е безсмислена. Реалност, която ми налага послушание и пасивност. Такава, в която ми е забранено да изразявам себе – чувствата и потребностите си.

       Да или не? Да, ама не! Реалността не налага забрани. Начина по който сме научени да мислим за нея налага забрани. Реалността, в която ти живееш си е твое субективно преживяване за онази, която си нарочил да е за другите. Реалността е една. Един ден ще разбереш това, когато се научиш да даваш израз на гневът си, а не да си го носиш в душата цял живот. Сложно ли? Не, различно погледнато. Разликата винаги е пораждала разлика.

       Гняв или Страх? Ако приемем, че гневът е нищо повече от пътеводна светлина към един по-глъбинен поглед върху личността на човек, искрено се надявам през кратката симулация да съм пренасочил в известна степен вниманието ви върху интензивната психична динамика, която се случва под прага на нашето съзнание. Наричам случващото се страх. Измеренията на този страх са безгранични и по някакъв начин уникални. Уникални, като генетичната и историческа памет, които темпераментово и характерово подсигуряват човешката личност.

Петър Петров, психолог, психотерапевт,

Варна, май, 2016

Когнитивно-поведенческа психотерапия

Аналитична психотерапия