Страх от необичаност

 

Страх от необичаност

 От сляпото подчинение до мазо-садизма

Страх от необичаност.

Агу… гу-гу… гу-ги……… ма-ма, та-та, ба-ба.., мама.., тати.., баба.., и в един момент – о, чудо – светът се разтваря за мен през съзнанието, че Аз вече присъствам в него… АЗ, АЗ, АЗ… И се случва магията – началото на когнитивното развитие на един малък човек. АЗ, МЕНЕ са стартерите на неговото изграждане като личност.

АЗ, да, егото винаги търси път навън в нарцистично желание за непрекъсната АЗ-актуализация.

Аз!

Аз!

Аз!

Мен!

Толкова е хубаво да чуваш ехото на гласът си

Аз. Мен. Толкова да ми харесва, че чувам за пръв път ехото от присъствието си в реалността, че не искам да спра да го повтарям. Жив съм, истински съм, съществувам!

Аз и мама не сме едно цяло. Аз съм нещо отделно от нея, което ми предстои да опозная през разбирането на/за МЕН. Ако не съм мама. Кой съм аз?

Аз!

Аз!

Мен…

Кой съм Аз! Кой е Мен?

Кой съм аз?

О, стига, маме!… Да мълчиш! Аз съм майка ти! Всяка майка знае най-добре от какво се нуждае детето й! Престани с глезотиите! Няма да отглеждам опърничаво дете! Да ми се качиш на главата ли, като пораснеш…

Мама знае по-добре от теб, кое е добро за теб! Млъкни сега! Престани, казах ти! Ако искаш да те обичам, ще ме слушаш!

Терена на условната любов

(Ще те обичам, ако ми се подчиняваш)

Страх от необичаност.

Възрастта на осъзнаването е съпътствана от една много-интензивна емоционалност. Детето е във вихъра си, усеща, че нещо различно се случва с него и e изключително радостно в това ново преживяване наречено АЗ / МЕН.

Вече има наченки на мислене – това е новото – произнесена е думичката АЗ за пръв път, а това изстрелва малкия човек в космоса на позитивната емоционалност, в която този Аз се материализира в динамиката на една първа спонтанна инфантилна експресия.

Инфантилна, естествено, но радостта е първична, сложна за разбиране от родителите, които са по-склонни да пресекат тази еуфоричност с налагане на преждевременни правила за подчинение и послушание. Началото на условната любов е поставено.  

  • Ще те обичам, ако се храниш!
  • Ще те обичам, ако си изяждаш всичко!
  • Ще те обичам, ако си послушен!

Няма ли да ме обичаш вече

         Мамо, мамо, спри, не искам да го ям това, гадно ми е! Не съм гладен, спри, ще повърна! 

Как ви звучи това, ако си представите, че сте на годинка и два-три месеца? За съжаление, тези думи, по ред причини, все по-често ще остават неизречени от малкото дете. Нуждите му – все по-често потиснати и незаявени

Остават, защото така се е случило в настоящия му безгласен живот, че не е могло да излезе по добър начин от предходната фаза на своето развитие – там, където автономността, през идеята за своевременно отделяне от майката, не се е осъществила. 

И какво му остава на едно вкопчено, все още, в майка си послушно дете, освен да продължи да й се подчинява. И то ще продължи, да, както по-късно ще продължи да се подчинява сляпо и на другите.

И се сътворятват правилата за обичаност

Послушно, защото срещу непослушанието стои едно много-дълбоко очакване за необичаност. Да го лишат от тази емоция е най-болезненото преживяване за този малък човек.

От тогава, но и по-натам в живота си на зрял възрастен, поведението му ще е зависимо от този страх, а правилата, които очаква да го предпазват от него ще гравитират около това:

  • Трябва да се съобразявам с мнението на другите!
  • Трябва на всяка цена да задоволявам техните нужди!

        Страх от необичаност. Аз не мога да си позволя това, не. Мама знае по-добре от мен кое е добро за мен. Мама знае какво ми се яде, нищо, че след това най-вероятно ще ме боли стомаха. Тя, мама знае. Знае, защото ме обича. Тя трябва да продължи да ме обича.

По-добре за всички е да не занимавам никой със себе си

Добре е тук да се направи кратко уточнение около понятието мама, което би могло да се разглежда като централна метафора обединяваща значимите фигури, участващи в отглеждането и възпитанието на малкия човек.

И понеже травмата се случва между 1 и 3 години, наясно сме, колко често в българският социално-психологически контекст мама често бива заменена с матрицата за добро възпитание на „бабин дом”. Класика.

              Да, но вече съм не на една-две, а на цели 32 години. И също като някога и сега продължавам да използвам думите, но само за себе си. Вътре в мен го водя всеки диалог предварително и постфактум избирам да си замълча.

Я, колко хубаво е да си мълчиш и да не занимаваш никой със себе си. Те, другите и без това си имат свои грижи. По-добре е да си трае човек. 

Да си траеш < Да си траеш!!!

Да си траеш. Ами ако поставя удивителен знак след същото изречение, кой ли ще е спомена, който ще нахлуе в главите ни. Да си траеш! 

И си траем, да, научили сме го отнякъде. Може би в една от най-неравностойните битки в живота си с нашите най-значими и любими възпитатели. И, какво ли различно сме могли да направим, освен да продължим да си траем, там и тогава?

А всъщност: 

  • там и тогава сме се се нуждаели да чуваме ехото на своя АЗ;
  • имали сме нужда да осъзнаем силата на думите – най-вече на емоцията, която носят;
  • имали сме нужда да ни толерират да си позволяваме да даваме експресия на тази емоция;
  • имали сме нужда да почувстваме живота през силата на себезаявяването, на отстояването.., през силата на не-премълчаването, на не-траенето.

Страх от загуба на емоционална връзка

Вече си зрял човек, но продължаваш ли да дремеш в сляпото си подчинение пред другите? Или, може би, само пред авторитетите се включва твоя страх от необичаност?

Продължаваш, нали, а страхът отдолу е истински и е почти като страха на детето, което очаква всеки момент да загуби обичта на майка си… Затова този човек се самообрича да задоволява потребностите на другите.., защото много се страхува, че без тяхното одобрение живота му ще загуби смисъл.

        Случвало ли ви се е да преживявате мълчанието си като унижение? На мен лично – да. Унижение, което е много-емоционално болезнено преживяване. И ме боли, защото все по-често започнах да си мисля, че това не съм аз, но не знам как да изляза от това състояние на безмълвие.., на замръзналост.

НЕ СЪМ АЗ!

Не си, да, защото АЗ се изгуби блокирано в спомените му за щастливо детство. “Щастливо”, в дисциплинираното послушание налагано от напористо-всезнаещата му майка.

Майка, която така и не научи, че естествения порив на детето й в тази специфична (Аз-ова фаза от детското развитие) възраст, е да започне да изразява чувствата и нуждите си… и колко изключително-важно е било да толерира и утвърждава този негов порив.

Да се толерира и утвърждава малкия ентусиазиран човек, доколкото правилата и границите на конкретната семейна реалност го позволяват. Щото мама и тате не е знайно дали са изградили такава.

Щото мама, тате или хората отговорни за възпитанието ми, може би са продължили да следват една препредаваща се ригидна традиция на рода, от който са произлезли.

       Майка ти няма вина, знаеше, нали? 

  • педиатъра ви беше на 70, но я директивно я съветваше…
  • приятелките й нямаха все още деца, но я съветваха…
  • баба ти също не преставаше да я напътства, как трябва да бъде отгледано едно дете.

Каква вина? Факт е, обаче, че ти си вече на 30 или 40 години, и си с блокирано изразяване.

Блокирани са ти чувствата. Блокирано ти е нормалното поведение, онова, което нуждата ти диктува. Блокирано е движението ти към другите. А единствената среща с потребността ти се случва през добре заучената в една предходна житейска хипноза стратегия на подчинението.

Подчиняваш се, понеже вярваш, че нямаш никакъв друг шанс да оцелееш. И го правиш през  послушното даване – поведение захранвано от твоя страх от необичаност.

      

Условна любов, какво пък е това

Обичан под предтекст (инструкция, контекст, условие). Обичан само, ако си изяждам всичко, което мама е преценила, че е полезно за мен.

Кой съм аз, всъщност? Как да живея с това? 

Хайде, сега яж, яж, яж.., после ще говориш! С пълна уста не се говори! Яж, дете!

[spacer height=”5px”]

     

Блокирано изразяване

Как се чувстваме като хора, които са забравили себе си? Как живеем с пасивната личност в себе си? Дали се нуждаем от психолог или психотерапевт?

Ти ще решиш за себе си, френд. Може пък да си вече закърнял към правилата на послушанието си (не-експресията, пасивността, блокираното изразяване, не-движението, емоционално-поведенческия застой, мазохизма) и да продължиш да мижаш в тясното пространство, което наричаш своя реалност. Гадничко звучи, нали? Гадно си е!

Гадничко, но като не съм се научил да споделям дори най-повърхностното гневно чувство, как ще се случи да започна да давам експресия, пък, и на правата си.

Сега, ако се припознаете някъде в този неизчерпателен текст, възможно е съпротивите ви към автора да се вдигнат, нормално е.

Трябва да му/ми се опълчите

Напълно нефункционално е обратното, обаче, ако във вас седи едно вътрешно усещане, че имате какво да му кажете, но да не го направите поради някаква причина (страх). Да не пуснете онзи своевременен и обоснован с факти коментар, например… абе, да му се опълчите.

Въпросът за здравото опълчване е тема застъпваща се тотално с настоящата и ще я разгледам по-натам, когато ще се опитам да я разисквам през чисто практическото поле на асертивността.

Да се опълчите, защото не сте съгласни с някого, но вашия страх от неодобрение/критика се оказва по-силен и ви кара да замръзнете. И вие сте в ступор, независимо, че чувството за неправда ще продължи да ви гори отвътре.

Да, и по някаква странна причина, този някой, който блокира ума и думите ми (и ме вкарва в ступор) по още по-странен начин се вписва в стереотипа на важните ми (значими) хора.

Значимите за мен, онези, които все ще преживявам, като да са повече от мен. Татко и баба бяха тези авторитети. После, живота ме срещна и с шефа ми Иван и с още много други важни хора, които, обаче не престават да ме потискат по всевъзможни начини.

Как да им се опълча, Господи, та аз толкова се нуждая от одобрението на тези хора

Нормално е да ти е трудно, френд, толкова дълги години си живял в хипнозата на послушното дете. Толкова дълго, да, но сега имаш възможност да направиш нещо различно.

Нещо различно. Хайде опитай през мен, знам как мога да те ядосам наистина.., а ти, пък, трай си, ако прецениш:

За мен, приятелче, ти ще си останеш жертва цял живот! Чуваш ли ме? Жертва! Жертва такава! Жертва, защото си един безотговорен към психичното си здраве човек! Жертва, защото тази роля ти позволява да си най-пасивния баща, съпруг и приятел. Омръзна ми да кимаш с глава и да се съгласяваш с мен, чу ли ме. Омръзна ми! 

А сега е твоят ред. Тоят ред да ме срещнеш с гневът си. Ще си изкараш ли главата от пясъка и да ме поставиш на място или ще продължиш да мижаш срещу ми? Хайде, ти си наред:

  • Хайде, изстеляй го в лицето ми… знам, че ти е трудно. Кажи ми просто, как се чувстваш., но така, че да ме накараш да те чуя!
  • Изстреляй го в лицето ми твоя гняв, сега, не после!
  • Не изтървай момента си за „избухване”! След малко ще е вече късно за теб.

Мазо-садистичния наказател

Страх от необичаност. Търпеливият, садистичният, виновният.

Гняв. Покажи ми този гняв! Или продължавай да живееш в случването на другите за твоя сметка.

  • Не изтървай момента си за „избухване”! След малко ще е вече късно за теб.

Късно, защото толкова дълго ще си го таил в типичния си самопоглъщащ (автоагресивен) стил, че дори да решиш да ме изненадаш постфактум, момента на твоето адекватно / своевременно отстояване отдавана ще е отминал. Отминал, и най вероятно е да съпреживея унижението ти, и да чуя единствено приглушеният ти вик за помощ, малко преди опита ти да ми проектираш вината за пасивността си.

Недиректността или най-общо несвоевременното отстояване, които достатъчно дълго време са ни държали в подчинение на собствения ни мазохизъм, в един малко по-късен етап, биха могли да се трансформират в орален и поведенчески садизъм в комуникацията ни с някой, обикновено от най-близкото ни обкръжение, който най-малко го заслужава.

Не са рядкост случаите, в които „жертви” на закъснялата ни експресия стават хората, на които най-много държим – нашите близки и приятели. 

Потиснатата агресия не е твоят живот

Един човек задържащ всичко, от което се нуждае, това е човека с блокирано изразяване. А емоциите, помним, не признават прегради, те ни заливат без време и жадно търсят своето удовлетворяващо погасяне в интеракцията с другия.

Другия, но не на всяка цена и не единствено той, защото Ти си не по-малко важен от него. Другия не е самоцел в преживяването ти за обичаност, а средство, запомни го. Средство за задоволяване на твоите потребности.

Върви и го „употреби” в унисон с това, което наистина толкова силно желаеш! С риск да ме изкритикуваш заради употребата на “средство”, но категорично ти обещавам, че няма да заменя тази дума.

Ти си този, който избира

Чудя се, дали не е настъпило времето да ме чуеш, френд? После ще избираш.

Ти знаеш как да стоиш ниско, владееш това поведение до съвършенство, но дали не е дошъл момента да научиш, че алтруизма ти не обслужва теб и твоите потребности, а тези на всички онези, на които досега си козирувал, като поведение оневиняващо те за вина, която никога не е била твоя.

Борба или бягство       

Няма какво да изкупуваш. Ти, с твоята отговорност, си начело на битката, която ти предстои. Онази драматична битка, която майка ти убедително спечели там и тогава. 

Твоята битка, френд, от която ще излезеш победител, само ако се подчиниш на себе си през агресивната си същност. Твоята битка, но само ако поемеш отговорността за нея.

Агресия срещу мазохизъм

Агресия, която ще излезе от теб като поведение на бъдещото ти утвърждаване в реалността. Агресия, която ще възроди затиснатия ти АЗ.

Агресия, която ще ти покаже новия хоризонт на успешните асертивни хора.., която ще ти отвори съзнанието за автономните хора, които са всичко друго, но не и необичани…, които са всичко друго, но не и тъжни.

   Знам че те боли, френд. Няма начин. Емоционалната болка е персонално наказание, уникално. Психологпсихохотерапевт.., пък, опитай де, може, евентуално, да се окаже, че да си във вечното съгласие с всички и всичко, не е генералната роля на живота ти. Не е генерална роля в живота на никой човек.

И Господ да слезе не може да свърши твоята работа

И, не сте длъжни да ми вярвате. Не сте, но бихте могли да си подарите едно повторно преживяване. Повторно, през което да осъзнаете веднъж завинаги, какво е онова дето седи необезпокоявано под прага на съзнанието ви.

Необезпокоявано, но тревожещо ви, от там, наставляващо ви от дъното на личността ви.. онази генерална забрана опосредстваща неспособността ви да казвате НЕ на другите.

          Знам че от думите ми може да те заболи, но моля те, нуждаеш се от моята директност, за да прогледнеш само едно – как продължаваш да си пречиш да удовлетвориш себе си, потребностите си. До момента ти си жертва на незадоволените си потребности – това е твоето страдание, не е друго.

Живота на другите е ли по важен от моя собствен

Помним вселенския закон за даването и получаването, и се замисляме за своята едностранчивост по отношение на моноспектакъла, в който сме участвали досега. Моноспектакъл, който безвъзмездно сме „играли” в/за света и другите.

Играта ни се нарича ДАВАНЕ. Защото ние сме ориентираните към другите. Живеем живота на другите, а себе си забравихме… нас, “кучета ни яли”. Онези добряци, дето ще продължават да дават заради емоцията. Емоция, която се нарича – страх от необичаност.

      Сега, аз си тръгвам, след като се опитах да те провокирам да преядеш в едно прогнозируемо стъписано мълчание. Обори ме! Знам, че ще „повърнеш” по-късно, защото сега си твърде зает да се страхуваш за начина, по който си мислиш за мен.

Хайде, дай воля на гнева си

Обори ме! Ще ти мине, като ме накажеш с добре заученото си мълчание или с твърде закъснялата си критика.

Обори ме! Дай му воля на гнева си! Овласти го този гняв! Овласти го, френд.. научи се да го правиш, защото и двамата знаем за тъгата и вината под неизразения гняв. Тъгата и вината, които ще продължават да разяждат реалността ни отвътре. Разяждат нас самите, отвътре. Разяждат ни, защото не пускаме гневът да си иде.

Да си иде, защото не знаехме досега, че неизразената агресия винаги се трансформира в безмилостна депресия.

       Боли, няма начин, емоции.., но започваме да проглеждаме постепенно и да откриваме себе си в мрака на сляпото послушание, в актуалните си потребности. Гласовете ни още треперят в несигурността на новото предизвикателство наречено

Аз знам по-добре от всеки друг, от какво се нуждая!

докато стигнем до висините на откритостта да се опълчим на страховете си и да припознаем и обучим асертивността в себе си.

Специална благодарност на Александра Красимирова за тематичната рисунка.

 

Петър Петров, психолог

Варна, юни, 2016

5 коментара

  1. Драги Д-р Петров,

    не мога да се съглася с това, че “подлоста” на примирението е диктувано от страх от необичане или има някакви инфантилни анахронизми по отношение на родителските рекети. То може да има разностранни първопричини – характер на индивида, социален статус, благородно снисхождение към околните и други. Всекиму според случая. По-скоро вярвам,че във всеки един от нас “АЗ” – а, този Ангел хранител на душевното пространство е по-интелигентен от самите нас. Т.е. от нашата рационална част, която знае,че 2 плюс 2 е 4. Ние просто трябва да му се доверим безрезервно. Всяко растение има корени, листа и клони. То е съвършенно в зародиша, точно като нас. Не търсете пояснения на душевните разстройства в семейната среда, защото това е патетично.

    • Философският Ви дискурс, Валя, ме респектира. Не съм съгласен с по-голямата част от написаното от Вас, но уважавам правото Ви на глас. Имаме право на различни гледни точки. Не съм доктор, психолог съм.

    • Прочетох вашия коментар. Нищо не разбрах. Направих втория опит, но сигурно, съм много глупав.

      Изглежда, като един религиозен абсурд, разбъркан с метафори.

      1) ~”Не търсете пояснения на душевните разстройства в семейната среда, защото това е патетично”
      – А къде, Валя, да ги търсим? Хората се раждат в семействата и родителите са първи значими, авторитетни хора. Логично е, че те са били тези хора, заради които дете получи травмата.
      – “душевните разстройства”
      Какво за бога е това? Нещо не ми е известен този научен термин. Имате предвид психически или психологично проблеми?

      – “не мога да се съглася с това, че „подлоста“ на примирението е диктувано от страх от необичане или има някакви инфантилни анахронизми по отношение на родителските рекети”
      – Добре де, може би тогава Вие можете да аргументирате позицията си, и да ми разкажете от какво наистина идва?
      -“По-скоро вярвам,че във всеки един от нас „АЗ“ – а, този Ангел хранител на душевното пространство е по-интелигентен от самите нас. Т.е. от нашата рационална част, която знае,че 2 плюс 2 е 4. ”
      – Ангел – хранител и рационализъм не са съвместими в едно изречение. Звучи, като раздвоение на личността или алтер его, когато казвате, че някой във вас самата е по-интелигентен от вас…Абсурд.

      Извинявам се за грешки и много се надявам да видя адекватен, аргументиран отговор, който не получих до сега.

  2. Благодаря

  3. Много добро,човече! Ще я споделя,разбира се.На тази вълна съм в момента.Статията е без цензура .Дано достигне до повече хора с идеята,, да повърнат за да им олекне ,,

Leave a Reply