Позитивно мислене

Позитивното мислене следва да се изстрада

self-help

Защо, по дяволите, го правите?

Позитивно мислене. Да мислим позитивно! Нека допуснем, че това би могло да се случи, а не да си цедим пъпките с магически доводи и магарешки инат. Да, позитивно мислене вероятно съществува, но то, по-скоро е факт само в онази част на мозъка ни, която отговаря за кривенето на когнитивната информация. ”Факт”, но такъв в кавички, който ние хората, за съжаление, не можем да наложим над характеровата си дисфункционална обремененост. Нелепо е, маска е, компенсация на болката дълбоко в нас. А колкото по-малко се доверяваме на подобни “факти”, като че реалността е по-благосклонна към нас. И, ако пък, велики “обожествени” блюстители на психологическата мисъл и разни self-help литератори твърдят обратното, редно е да си зададем въпроса защо го правят. Защо, по дяволите, го правите? Защо си мислите, че можете да ни дадете нещо наготово? Не стига ли това, което вече сме си взели през хипнозата на ранно-детското си обучение?

Днес е един прекрасен ден, нищо че от седмица вали.
И това може да е така, но може и да си измисляме… а може да си измисляме, понеже имаме проблем с емоцията, която стои под/над мисълта ни.
Да милим позитивно?! Позитивно мислене.

И отново симулативно, нека си представим, че така се е случило нашето детство, че някак не сме си получили заслужената, уж, порция емоционалност, емпатия, протекция – просто значимите за нас хора, тези, които са ни отглеждали и възпитавали, са ни дарявали с всичко, но в един чисто материален аспект, и никога не са ни питали, да речем, КАК СМЕ СЕ ЧУВСТВАЛИ, ИМАЛИ ЛИ СМЕ НУЖДА ОТ НЕЩО… от повече внимание, от разбиране, подкрепа… Познато ли ви е? Е, не на всички, предполагам, но продължаваме да седим в симулацията, нали?…

… И по-късно, когато ние сме вече големи и “зрели” хора, тази липсваща потребност от емоции, емпатия, подкрепа, внимание, в аспекта на непреодолимата дилема – “Абе, аз обичано/желано дете ли бях?”, “Защо днес ми е трудно да говоря за своите чувства?” – ще се прояви по начин, който ще се постараем да прикрием с усмивка, да прикрием с оправдание, ДА ПРИКРИЕМ С ИЗМИСЛИЦА, с излишно говорене, че видиш ли всичко е ОК и светът е прекрасен, че хората са добри.., ще прикрием с хиперболизирания културно-комерсиален блъф наречен позитивно мислене.

Ще си измислим, че ДНЕС Е ЕДИН ПРЕКРАСЕН ДЕН и най-вероятно ще рахатясаме, но в една инфантилна (примитивна) фантазия. Естествено, фантазията може да е повече от розова, но нищо повече от готова истина – от анестезия на реалността отдолу. Реалността, в която страховете на хората са най-динамичните чувства; реалността, която изисква от нас да се съобразяваме с нашето минало.., с нашите страхове.., да се научим да ги приемаме като неизменна част от играта ни в/с реалността – нашият живот. А във вселената нищо не се губи. Емоциите са процес продуциран от несъзнавания свят на нашата психика… емоцията е като лавина, която, тръгне ли веднъж, няма какво да я спре… и чак след като сме се почувствали по определен начин, можем да излъчим някаква мисъл:

• ако радостно чувство е заляло съня ни и сме се събудили с ясен спомен за парадоксалното си весело преживяване в него… или с френетична ерекция, с широко отворени очи и усмивка, най-нормалното нещо е да си помислим, че ДНЕС Е ПРЕКРАСЕН ДЕН – ПОНЕДЕЛНИК, НИЩО ЧЕ ОТ ДВЕ СЕДМИЦИ ВАЛИ НЕПРЕСТАННО И Е МРАЧНО… И НИЩО ЧЕ Е ПОНЕДЕЛНИК… и нищо, че шефа си е гадняр по душа.

И един друг симулативен сценарий: Понеделник е, събуждате се с чувство, все едно е умрял някой ваш близък (дръжте тази дистимна метафора в главата си), но вие сте неподвластни на този емоционален процес, тъй че автоматично се поглеждате в огледалото и заявявате на образа отсреща КОЛКО ДОБРЕ СЕ ЧУВСТВАТЕ ВСЪЩНОСТ. Е, баста! Нарича се емоционална инхибиция, не позитивно мислене (емоционално потискане и задържане)… и не сте ОК.., мислите си, че сте ОК, но не се чувствате ОК, защото си измисляте, че сте ОК.., защото мисълта ви не е производна на едно елементарно чувство… и тази несъответност ни разболява… и хапчета за нея няма…

Все пак, ако си позволите да се срещнете с тази задържана и потискана толкова дълго време емоционалност, да се срещнете със своята напираща импулсивност на уязвимото дете, на самотното дете във вас – да се срещнете и да поговорите с него – нищо повече.., да се припознаете в неговата чиста емоция и да й се доверите (подчините) – да я приемете – тогава и вашата мисъл ще възвърне адекватността си по отношение на вашето чувство, и няма да ви прави нещастни, защото ще е производна на реалността, която е такава каквато я мислим и чувстваме. Реалността, която следва всеки да изстрада в душата си, преди да продължи инфантилното си позитивно мислене в нея. Ще ми се да нарека това зрялост.

И нещо друго: за вас не знам, научих се да отговарям първо за себе си, преди за другите.., да срещам болката по пътя си, а не да я маскирам с чужди преживелищни алтернативи.., да преживявам болката повторно и повторно, докато не стигна до дъното на страховете си, защото разбрах нещо много просто за себе си – това е единствения начин да ги надживея.

А дали се нуждаете от психолог, психотерапевт или от позитивно мислене, аз не знам това по-добре от вас.

Пртър Петров, психолог, Варна, април, 2016