Пътят към себе си
Пътят към себе си – повторното преживяване на страховете ни
част първа
self-help guide
Пътят към себе си преминава през спомняне и повторно преживяване на страховете ни
Несъзнаваните страхове и комуникацията с другите
Не влагаме воля, но често се случва да влизаме в комуникация, дори с най-близките си, през своите несъзнавани страхове. Да, не осъзнаваме това, поне в началото на тази дискредитирана комуникация, а след това, често се случва да търсим виновни, като компенсация срещу неадаптивната си поведенческа реакция по отношение на другите или на реалността. И проектираме върху им, спасяваме се. Или, по-скоро, мислим си, че се спасяваме.
О, Господи, защо все някой друг трябва да ми е виновен!
Така, реално, обаче, нещата които правим или не правим, и като цяло преживяваме през генерираната от най-различни житейски ситуации автоматизирана мисловна, телесна и поведенческа реактивност, ще ни въвличат в самосбъдващо се пророчество, дирижирано от нашите негативни очаквания (базови вярвания, схеми) по отношение на собствената ни личност, света и бъдещето.
Емоциите като път към самопознанието
Поради същите, ние често ще изпадаме в емоционални за нас ситуации, но облечени в мисленето за страховете ни, че сме неразбрани, предадени, необичани, провалени, дефектни, унизени… и ред други вярвания и очаквания, през които филтрираме спонтанното си мислене. В когнитивната терапия тези феномени, обуславящи спонтанно-автоматизирания мисловен процес се наричат когнитивни изкривявания и отразяват несъзнаваната динамика, в и през която поддържаме страховете в личността си.
Потискането на болката
И ние често ще се успокояваме, че не сме в подобно изопачено мислене, но поведението ни, всъщност, поведението на нашето тяло ще е много по-красноречиво от думите и мислите ни. Последните са „дрехи“, в които все по-невротично ще обличаме страховете си, подкопавайки некоректно разчетеното емоционално съдържание на собствените си преживявания. А тялото помни, вече сме сигурни в това и не сме наивни да оспорваме неговата интелигентност.
Рационалност срещу емоционалност
Добре, казваш, че си един рационален човек и правиш нещата винаги в контекста на своята правилност, която наричаш обективна реалност. Добре, а защо плачеш понякога? Или си тъжен, като да си в скръб, без обективна причина за това? А за вината, какво ще ми кажеш? Защо продължаваш да си тревожен/притеснен, когато се наложи да споделиш нещо пред повече хора? Защо сам не можеш да си обясниш този феномен, който се случва на едно различно от рационално ти мислене ниво. Защо?
Защо потискаме чувствата си
Защо? Защо не опиташ отново да потиснеш емоцията си, като си кажеш – това са глупости, аз съм ОК. Хайде, направи го! Знам, че си опитвал многократно. Ама не става, нали? Потиснатата емоционалност те връща в изходна позиция – ниско долу – при първичната болка. Първична болка, която се нарича страх, първична болка, която се нарича тъга.
Телесната интелигентност и емоционалната памет
Ако оприличим емоцията си с буйна река, дали човек притежава божествена сила да я отклони (потисне) от пътя й, без да предизвика с това нова, персонално по-значима от предходната реакция? Без да плати цената за това си деяние? Не знам, помислете. Дали е случайно, че думата депресия е етиологично обвързана с понятието за потискане на гнева, на агресията?
Депресията като потиснат гняв
Потискане? А защо не опитате да се доверите на телата си, като просто се научите да разчитате вярно сигналите им (телесните симптоми). Всеки за себе си. Пътят към себе си и един дълбоко егоистичен акт, но това е странична тема.
Самоконтрол и магическо мислене
А, ако позволиш на емоцията да те залее, какъв ще е риска за теб?
И ако си позволиш да се потопиш в болката до края, навярно ще откриеш, че по-надолу те залива друга река – още по бурна от предишната. И боли, но ние ще продължаваме да отлюспваме от страха си през повторните си и поредни преживявания. Не спираме, защото знаем, че това е пътят. Пътят към емоционалната ни интелигентност. Пътят към себе си.
Доверихме се на един човек – психолог, психотерапевт, който би трябвало преди нас да го е преминал този път – пътят към себе си. Трябва, но не е сигурно, че е издържал изпита с болката по пътя. По пътя към себе си.
Знаем, че това е пътя, или поне си въобразихме, че е така. Но при всички случаи сме в поредното ново движение към промяна. А независимо от всичко, там някъде, след поредното емоционално повличане е пълното спокойствие и свободата. Как се спира река, или лавина, аз не смея да знам вместо вас.
Продължавам да чета (отказвам да цитирам – всеки да си направи справка където си иска), че има едно такова „чудо“ наречено самоконтрол. Че има, има, но в съвсем различна дифинитивна употреба, различна от онази способност на човека да управлява и контролира своите несъзнавани емоционални състояния.
Ограниченията на масовото мислене
Хващам се за детайли, знам това, но по-скоро съм противник на магическото мислене, което все по-консуматорската аудитория прави опит да валидизира.
Същата онази все по хиперконсуматорска аудитория, за която говоренето за себерефлексия и метакогниция звучи като неразбираеми древнокелстски мантри. А това са хората, които през американизираната си медийна ЦРУ-култура все по-убедително си втълпяват, че инхибирането на емоциите е възможно – и наричат това самоконтрол. Да, има техники за нормализиране на емоционалното състояние – на тях стъпва и цялата идеология на когнитивно-поведенческата психотерапия.. И да, тези умения могат да се превърнат в ментален навик донякъде. А е донякъде, защото, моля ви, нека не изключваме непревидимата реалност, която във всеки един момент може да ни поднесе обективна изненада – реално случване, над което сме нямали пълен контрол. Наочакваната смърт е такова ненадейно случване.. няма да продължа.. навържете си логически контекста, в който се опитах да ви вкарам. Самоконтрола е постижим, но емоционалното равновесие е временно състояние.., и нямаше да е временно състояние, ако не притежавахме лимбична система.
Контролът над гнева
Контрол над гнева? Да, има такова „животно“. И доуточняваме, че гневът всъщност е една вторична емоция, която идентифицираме винаги на повърхността на нашето преживяване. Вторична, защото е по-скоро осъзната емоция. Правете връзки моля.
Поведенческите матрици вътрешните правила
Към несъзнаваната си памет можем да причислим и интернализираните с времето генерални поведенчески матрици, които по-често ще наричаме – принципи, морал или просто правила, чието единствено предназначение е да осъществяват най-прецизната протекция по отношение на страховете в нашите базови мисловни вярвания (схеми).
От казаното до тук следва, че мисленето за съзнателно прилагане на тези принципи звучи повече от наивно и магическо. Та, чуйте: „Страхът е само в главата“, „Не се страхувай, не бъди женствен!“… или: „Днес, този път, когато шефа за пореден път ме овика за ненавременните финансови отчети, аз ще се усмихна дълбоко в душата си.“ И какво, да си мислим, че тази фраза ще неутрализира паническите ни пристъпи вечерта ли? Моля ви!
Добре, и какво се случва? Поспрете за малко и се замислете, пък сетне, нека подложим на дисекция тези междинни когнитивни пазители (правила и допускания) на психичната ни цялост. Защита, която е възможно да е функционирала адекватно някога, вероятно в нашето детство, но днес, тук и сега, настоящото ни негативно преживяване следва да ни говори нещо съвсем друго.
Петят към себе си като процес на изцеление
Продължаваме да търсим пътят към себе си, нали?
Петър Петров, психолог и психотерапевт
Варна, март, 2017
