Страх от отхвърляне

Съгласен съм с всичко, стига да ме оставите на мира. Страх от отхвърляне.

Самоотхвърлянето – често единствената защита срещу болката (страха) от отхвърляне. Изгубен в себе си. Самодостатъчен.

 

Страх от отхвърляне

 

 

 

 

Изгубеният/вътре в себе си/далеч от другите. Избягващият човек.

 

 

Страх от отхвърляне

Сега съм тук. Вътре. Топло е. В мама е топло и сигурно. Свързани сме. Аз и мама сме едно цяло. Тук съм в свои води. Слушат ме и честичко ме милват. Приятно е. Приятно е да се чувствам сигурен и обичан. Е, вчера покрай бъбречната криза на мама и мен ме болеше доста, но сега мама е добре, а на мен ми остава само един месец до рождената дата. 

Един месец до раждането ми, до първият ми рожден ден. Не знам какви очаквания да имам, затова на нищо повече не се надявам от топлата плът на мама. Топлина, без която съм загубен. Но ще се притеснявам за това, след като си тествам реалността. Първо да се провра.

Да се провреш за първи и последен път. Да се пръкнеш през тунела на живота. Няма връщане назад. Да се родиш.

И се случва раждането. Навън се оказа съвсем не толкова топло и сигурно. От 37 на 22 градуса, шок. Треперя от студ. Къде е мама? Защо има други хора около мен? Каква е тази миризма? Къде е мама? Мамооо! 

Студено е. Гадно е навън. Никой не ме интересува освен мама. Нея сега я няма, ще дойде чак на обед за обедната ми доза кърма. По обед, защото работи. Работи и сега, защото сме зле финансово. След малко ще дойде, ще я засмуча, ще се впия в нея и никакво пускане.

Дозират ме, при условие, че се нуждая от нещо повече от двете цици на мама, нуждая се от цялата мама. Впит в нея, а тя слята с мен.

Тя и аз сме едно цяло. Къде ми е цицката? Мамo! Къде е мама? Цицка? Гладен съм за мама. 

Самоотхвърлящ се в превода на собствените си потребности 

Простичко звучи, нали? Така се случва травмата. Най-дълбоката от всички, понеже е първата. И понеже е емоционална. Нарича се разединеност и отхвърляне, а прилежащият й страх – страх от отхвърляне. 

Детето още не може да говори, да мисли… какво ти – тя кората на мозъка е все още неразвита, но там под нея – онази древна мозъчна структура наречена лимбична система е съвършено функционираща още с раждането ни. 

През подкорови древни структури ние имаме обоняние (все още не виждаме, но можем да разпознаем мама по миризмата); раждаме се със способността да помним – не думи, не мисли – тези феномени се случват по-късно.., но помним емоциите, с които се сблъскаме и ги впечатваме трайно (емоционалните енграми – емоционални впечати). 

Не е случайно, че първата травма на всеки човек се впечатва още с неговото раждане – ако щете вземете под внимание дори само температурната разлика между вътреутробната среда и тази, която възрастния приема за нормална. После идват миризмите… различни миризми на различни хора… Къде е мама, по дяволите! 

Разбира се, мама има оправдание за студеното си държане към бебо: педиатърката е на същото мнение, като на нейната майка – никакво глезене, никакво галене – като в английски филм по Дикенс. Разбирате ли за какво говорим? Ние сме роби на нашите правила, които всъщност не са наши. 

Дисфункционални допускания и правила

Нашите правила (генерални принципи) са привнесените наготово с възпитанието и обучението ни готови истини (поведенчески и когнитивни структури), които са чужди на нашия опит. С времето, с достатъчно упорита майка и много-други важни ранно-детски възпитатели, тези правила се интернализират в нашата личност и се превръщат в нейн легален софтуер, който, видите ли, би трябвало да има защитна функция. Защитна по отношение на най-големите ни страхове: 

  • Защита, която ще ме подтиква да избягвам хората.
  • Защита, която ще подкрепя социално изолираното ми поведение.
  • Защита, която ще е в основата на моята депресия в по-зряла възраст. 

И вече сме големи, но тялото и лимбичната ни система помнят, както активиращите страха в базисните ни убеждения (вярвания) стимули от там и тогава, така и поведенческите отговори. И ние сме нищо повече от едни роботи, които отключват обичайното си поведение в отговор на различни критични ситуации, които активират старите травматични спомени. 

Ние сме едни предвидими роботи болни от себе си. А тези болести често са пожизнени и се наричат ранно-детски травми. А обичайното ни поведение (роботизирано, автоматизирано) ще е инатливия пазител на психичната ни цялост, но все по-често, на твърде високата цена на телесното ни здраве.

Избягващият човек

Да бягаме непрекъснато и да се крием в себе си, от себе си, от другите и бъдещето, не е здрав поведенчески изход. Здрав не е, защото така още по-безмилостно зацикляме в порочния преживелищен кръг на нашата болка. Зацикляме през пре и пре-потвърждаване на старите си отколешни очаквания съдържащи се в мислите ни,

  • че сме в повече за този свят
  • че светът не се нуждае от нашето съществуване. 

А, дали се нуждаем от психолог или психотерапевт, аз не мога да знам това по-добре от вас. 

Добрият сценарий, който се случва през контакта с мама корелира с базисната безопасност и сигурен начин на привързване. Ако мама не може да осигури защитена среда, в която детето да е в контакт със себе си и нуждата си от непрестанен допир с нея (сензорика), вече мислим за началото на самоотхвърлящият синдром.

Или, ако мама, през някакъв личностов механизъм поддържа тази си неадекватност – неумението да дава топлина и принадлежност, това което малкото дете впечатва като емоция е несигурност и страх. Несигурност, която ще предопределя целия му, по-натам, жизнен път на “зрял” възрастен. 

И този човек ще живее в непрекъсната несигурност. Несигурност, защото още преди да реши да се задвижи към потребността си, ще се е включило очакването му, че няма да бъде разбран и подкрепен. Очакването, че ще бъде отритнат и отхвърлен. Този човек, вече, ще живее в своя страх от отхвърляне. Този човек няма никакъв друг шанс, освен  да се самоотхвърли в някое от ония много тихи местенца, далеч от реалността.

Аз няма да бъда разбран, несигурността е навсякъде, защо въобще да опитвам. 

Това му седи в главата като мисъл и като емоция, затова решава, че по-краткия път до не-болката от подобни очаквания е като нищо не прави. Ни напред, ни назад… тъгадепресия… и характеровата обреченост да се самоотхвърля винаги, когато срещне някаква трудност. 

Срещне ли трудност по пътя към желаното си намерение (потребността си), просто се отказва. А отказвайки се губи връзката си със света – изолира се от него… и, ей така решава да си седи 20 дена у дома и да плаче. Изолира се по същия начин, по който мама там и тогава не е създала условия за сигурност през липсващия телесен контакт, което си е базисно доверие, всъщност. 

И понеже не е научен да има доверие на хората и да се свързва по здрав начин с тях, все по-често ще преценява, че за него е по-добре да си стои 20 дни в изолация, затворен от тягостното чувство на тъга.., на депресия. Последното, за което ще се сети такъв човек е да потърси помощ от психолог или психотерапевт, защото ще продължава да вярва, че си е самодостатъчен. Самодостатъчен в една виртуална реалност, обезпечена от непосилното бреме – страх от отхвърляне

Страх от отхвърляне и отричане на реалността

Реалността? Тя е злоупотребяваща и несигурна, как да й се довери човек? 

В един миг, обаче, тя реалността си ни притиска с незадоволените ни потребности вътре в нея, и решаваме, че трябва да се впуснем в нея, но без да сме я тествали. Просто се впускаме в нея, предоверявайки й се. Предоверяваме се, защото не знаем, не сме култивирали умението да преживяваме доверие по отношение на себе си. 

Не си вярваме за нищо. Оценката ни за собственото ни присъствие в живота е сведена до минимум.  Трудно ни е да се подчиним на собствената си актуална потребност и веднага, щом по някаква причина се сблъскаме с тази своя нужда, ние я отхвърляме и правим нещо друго.

Боже, как се отстояваме в живота, само. Отстояване заменено с интелектуални вербализации. Интелектуализацията и рационализацията са като компенсаторна реакция на липсващата природна връзка между майка и дете. Но ние сме се научили да познаваме тези хора в тяхното отричане на реалността. 

Тяхното тяло също много-красноречиво говори за тях. Разпознаваме ги още щом ги видим. Разпознаваме ги по походката – стъпват толкова плахо, като да не наранят земята под себе си. Като да не наранят реалността, която е привилегия за другите, не за тях. Липсата на потентност (живот) е характерна дори в погледа им.

Погледа е отнесен и, като да ти казва: Аз нямам право да съществувам в тази реалност.

Аз имам право да съм социално същество

Социално същество, да, но без теб, другият – Ти, това няма как да се случи. Другия ми е важен, осъзнах това с цялата си болезнена същност. Защото болката от самоизолацията е вече нетърпима. Другият е моето спасение. Ти! 

Аз съм един много, много-объркан човек. Научете ме да обичам, моля! Човека, който до вчера си мислеше и вярваше, че си е самодостатъчен – това бях аз. Разбрах обаче, осъзнах, че самовглъбеността само услива чувството ми за загуба. Не ми е ОК да съм тъжен непрекъснато, това не е живот. Научете ме да обичам себе си! Не чувствам нищо към себе си. Не се харесвам!

[spacer height=”5px”]

Страх от отхвърляне.

Хора и хора… с най-разностранни темпераменти и характери. Всеки е със своя история и свое родово бреме. Но, всеки има право на реалност.., на тази точно реалност, тук и сега. Който пък твърди обратното, в една критикуваща монологичност, той просто си играе на Господ в една вселенска игра, която не разбира, и от която победители не се излъчват.

Опитайте се да ни разберете. Такива сме, каквито сме. Изглеждаме безчувствени и много-философстващи, но така, всъщност, се защитаваме от вярванията си за злоупотреба спрямо нас. Това което не ви казваме е, че много се страхуваме.

– Страхуваме се да не загубим вас – вашето приятелство и топлина, вашето внимание.

– Страхуваме се да не бъдем отхвърлени от вас. Затова, още преди да сте направили каквото и да е, ние се подсигуряваме, като просто избягваме всяка среща с действителността. Така не усещаме болката си. Болка, която се нарича страх от отхвърляне.

(Благодаря на  Гергана Данева за тематичната фотография)

Петър Петров, психолог

Варна, юни, 2016

 

Leave a Reply