Психотерапия, защо?

Защо когнитивно-поведенческа психотерапия

Казвам ДА на живеца в мен

           Човек е онова, което мисли за себе си.

            Човек е това, в което вярва.

Антон Чехов

Защо когнитивно-поведенческа психотерапия? За да си върнем свободата, разбира се. Онази повехнала с годините способност да забелязваме малките неща, които се случват в живота ни, оценявайки ги с онази първична емоционалност характерна за нетравмираното дете  във всеки от нас. Когнитивна, защото сме мислещи същества, търсещи новите измерения на удовлетвореността от живота, който водим. За да е максимално проста за възприемане обединителната стратегия когнитивно-поведенческа психотерапия, добре е да се знае, че мисълта (когницията) е онзи сегмент (симптом) от нашата преживелищна организация, който подлежи на съзнателно реконструиране и преформулиране, за разлика от нашите емоции и нашите автоматизирани поведения. Затова, когато казваме когнитивно-поведенческа, има се предвид, че техниките, които се използват са предимно когнитивни (работи се с когницията на/през различни концептуални нива), а очакваният резултат е емоционална и поведенческа промяна.

Когнитивно-поведенческата психотерапия е тук и сега. Стандартите за добра практика налагат да учим (обучаваме) клиентите/пациентите си по един много-конкретен начин как могат да се превърнат в терапевти на самите себе си. Когнитивно-поведенческата психотерапия е проблем-фокусирана терапия, която работи в ясна времева структура. Нека не ставаме зависими един от друг, моля, времето е ценен ресурс за всички. Аз нямам нужда да бъда вашия психотерапевт повече, отколкото проблема ви (психологично или психично състояние) го изисква. Нека видим какво ще покаже когнитивно-поведенческата оценка на състоянието (проблема ви), а след това ще коментираме аргументирано реалното време за промяна.

На някои хора не им стига цял живот да осъзнаят, че имат проблем. Продължават да живеят с болката в доброто прикритие, което техните правила и защитни механизми й осигуряват. ОК, вероятно има такива изключения, но по-вероятно е реалността, в един прекрасен ден да не се смили над нас. “Да не се смили” и нашите правила да не сработят в своята защитна функция. И това е вероятен сценарий, защото има обективни неща, които се случват с нас и около нас в живота ни, които не можем да предвидим. Не можем, не сме Господ. Тогава, отдавна затиснатия в личността ни страх и болката от този страх ще ни напомнят своята негативна преживелищна история. И човек страда. Само този, който не е изпитвал психична болка, няма да ме разбере. Има, да, хора, които цял живот са потискали своя проблем, живели са със своята болка толкова дълго, че дори напускат земния си път в нея. Но каква е цената, която плащат приживе? Да, в живота сме – вероятно материално сити, деца, работа, данъци, веднъж месечно ресторант, веднъж годишно – почивка, може би.., и като цяло – живот в стереотипа на липсващата ни идентичност, на липсващата ни принадлежност към себе си. А душата винаги е копняла за простор и свобода.

Свобода:
– от оковите на виртуалната (абстрактна) реалност, в която често се самоотхвърляме, когато самите ние сме в преживяването си за отхвърленост;
– от оковите на преживяванията ни за необичаност, дефектност, провал, емоционално лишение.., с които, вместо да се борим всяка секунда, се опитваме да скрием и замаскираме в обичайните си неекспресивни и избягващи и компенсаторни поведения;
– от оковите на повторното и повторно преживяване на генерализираните ни страхове – от необичаност и неуспешност…

„Ами, аз просто съм си такъв, това е!” Но живот ли е това, да присъстваме в реалността без сетивността си за това, от какво имаме нужда? Защото, едва ли сме на този свят, за да се подчиняваме на болката си. Не мисля така.

И ще продължавам да не мисля така, защото предпочитам да кажа ДА на живеца в мен. ДА на живото, което ще ми позволи да отворя очите си за другостта и различността. ДА, на различността като нов начин на реакция към света и другите. ДА на другостта, която ще открием в контака със себе си и собствените си потребности, в движението си към другите. Движението, което символизира живота, живото в мен. ДА на движението като ръководна концепция на живота ни. Преминавайки през различните фази на това движение към другия, ще открием и онези малки усещания за себе си в реалността. Същата онази реалност, която до този момент си позволявахме само да фантазираме късно вечер, след което очаквахме нейното логично продължение и в сънят си. Изтрезняването винаги идва с утрото. „Аз просто съм такъв, това е! Защо ви е трудно да го проумеете? Оставете ме на мира!”

Душата няма мира. Душата си иска своето. Просто сте такива, нали, закърнели в инатливостта си. Огледайте се! Откога не сте се радвали на дребните неща в живота си? Кога възнамерявахте да признаете пред себе си, че ви е трудно в темпото на стереотипния си живот? Кога възнамерявахте да признаете пред себе си, че се нуждаете от помощ? Можем да си измисляме какво ли не – от това как можем да си наложим позитивно мислене и да се чувстваме ОК, до това да си повярваме, че сме ОК. Мисля си, че съм ОК, но не се чувствам ОК. А болката си стои. Не е задължително, но същата тази болка, има вероятност да се превърне в генетична уязвимост на нашите деца към всичките ни страхове. И то само, защото не сме проумели, че позитивното мислене е угодно другиму – някой с невротична нужда от власт над нас. Някой, който спешно се нуждае от нашето „ДА” на всяка цена, за да продължи да ни държи в покорство и извън реалността ни. Някой, който след нашето умение да му се противопоставим – „Казвам ти НЕ!”, ще се окаже в позиция без власт – в позиция на равен с нас. Ние сме равни по презумпция. Страховете ни са тези, които диктуват неписаните и неадаптивни правила на генералните ни очаквания за нас самите, другите и света. Нашите страхове. Може би е назрял момента за първата ви истинска среща със себе си, в който контакт да кажете ДА на живото във вас. Може би не се нуждаете от помощта на психотерапевт, а нуждата ви е просто да ви оставят на мира.., защото просто сте си такива.
Да, някои хора живеят с болката си цял живот. Да живееш с проблема си не е решение, обаче, а предателство към самия себе си. Човек се търси докато е жив, защото душата си иска своето. Душата вечно ще търси онази освободеност на спонтанното дете във всеки от нас. На здравото дете в нас – от там и тогава, когато все още не е тръгнал процеса, в който всички по един или друг начин сме били въвличани – нарича се възпитание.
Защо когнитивно-поведенческа психотерапия? Защото се нуждая от живота си. Казвам ДА на живеца в мен. Казвам ДА на живота.

Сега отново си задайте въпроса: Откога не сте се радвали на дребните неща в живота си?

Петър Петров, психолог, Варна, април, 2016

Когнитивно-поведенческа психотерапия

Аналитична психотерапия