СТРАХ ОТ НАКАЗАНИЕ
Детайлното подсигуряване ми гарантира едно относително спокойствие в несигурния ни свят. За да го поддържам, обаче, ще трябва да се старая още повече от преди.
Страх от наказание
Ригидните принципи
Страх от наказание.
Трябва да се постараеш още повече! Това не е достатъчно прецизно!
- Трябва да си ВИНАГИ ГОТОВ за най-лошото!
- Бъди по-бдителен!
- Не се радвай предварително! “Много хубаво, не е на хубаво!”
Това беше едно обичайно отношение към него – на това го учеха те. Трябва да съм винаги нащрек, запомни той. Но така го запомни, че този ригиден (закостенял) принцип се срасна завинаги с начина, по който щеше да мисли и постъпва оттам насетне.
Превърна се в базовия му когнитивно-поведенчески софтуер с генерална забрана за ъпдейт. Генерална забрана идваща директно от несъзнаваните дълбини на личността му.
Предписания и формален ред
Дотук с прошката към себе си. Край! Железният човек беше тук. Войника-робот. Тук, в хипнотичната си подреденост, следящ всичко и всички да са в предписанието на формалния ред.
Но преди всичко следеше себе си през свръхкритичния поглед на порицаващия наказател интернализиран в едни по-ранни години. Беше се превърнал в педантичен контрольор на себе си и другите.
Контрольор-изпълнител, свръхкритичен към другите, но най-вече свръхсебекритичен, през едни правила заложени още там и тогава, от значимите други, неговите авторитети – мама, тати, важните хора от неговите най-ранни спомени.
Ирония на повторението
По-натам в живота си, той беше обречен да се сблъсква с всякакви началници, шефове и шефчета, и всички те щяха да са с все по-напористи, за перфектни резултати, изисквания към него.
Авторитети, които са определяли и щяха да продължават да диктуват формалния ред в живота му – неговия морал и ценностна система.
Продължават и ще продължават, защото този човек е в ирония на повторението, както Фройд дълбокомислено е прозрял някога.
В ирония на повторението, т.е., през обичайното си поведение този човек щеше непрекъснато да се натъква на активиращите страха му стимули.
И когнитивно-поведенческите, емоционални и телесни отговори на тези стимули, щяха да са същите, които преди доста време, неговите ранни възпитатели бяха впечатали в личността му през натрапчивия спомен за страха от наказание.
Същите, на които реагира с чувство на нестихващо, мъчително напрежение и тревога (страх) и седи изопнат като струна в невротично очакване да бъде смъмрен, наказан, порицан, сравняван с другите заради своята неперфектност. В непрекъснато (хронично) очакване на нещо много-лошо да се случи.
Страх от отпускане
Неотпуснат си, понеже си в очакване на поредната критика или порицание. Страхът ти е от наказание, но, ако ти харесва повече, нека да е страх от отпускане.
Човешката психика, като че работи в полза на личностовата неудовлетвореност, или..?
И не можем да си обясним, защо и какво, като че ни води към послушанието, към онова уморително и свръхнапрегнато ежедневие, което винаги завършва с една закъсняла въздишка.
Закъснялата въздишка на послушния, свръхнапрегнат човек, живеещ в изключително несигурния свят на своя страх от наказание.
Мислим. Къде сме ние в подобен сценарий? В един такъв филм озаглавен – “Живот в страх от наказание“.
Слушаш внимателно и изпълняваш точно
Никаква ваканция, никакъв плаж, ТРЯБВА да учиш, да слушаш, за да не стигнеш дъното един ден! Нехранимайко няма да допусна да станеш. И да си оправиш стаята! Веднага, казах, вед-на-га!
И външният си вид.., ти в огледалото поглеждал ли си се! Каква е тая педераска прическа? Хайде, хайде, газ – чети, учи, слушай, подреждай!
Трябва да си винаги с една крачка пред другите! Виж го Иван, защо не можеш да си като него? И японците, зле ли са, като са толкова дисциплинирани!
Хайде, знаеш какво да правиш, довечера ще проверя какво е свършено и ще изготвим един график на твоето свободно време.
Предирекция към тревожна клинична патология
И сега, представяме си едно 7-8 годишно момче, което е толкова притеснено от това да не изглежда като някой или нещо… и една дума – “педераст”, за която все още няма изградено понятие.
Няма изградено понятие, но вече знае, че прическата му е „педераска” – тона, с който баща му съобщи това беше категоричен… и щеше да помни това цял живот:
- щеше да помни какво го е активирало там и тогава и е причинило първите му стомашни спазми…
- щеше да помни и последващото главозамайване много преди да е научил какво е паническа атака (ПА)
- щеше да помни и интензивния страх от наказание, ако не промени веднага тази прическа… ако не подреди веднага стаята си.
После, ако и, когато разпознае онзи (бащиния) тембър, насечена дикция или специфичната семантична подредба на изречените думи, самите думи или парчета от тях, онези специфични жестове, той – вече голям мъж, но щеше да е подготвен за поредното си житейско вцепеняване.
Щеше да бъде активирана неговата свръхбдителност. Свръхбдителност, през която щеше да е в категорично и обсесивно очакване на лошия сценарий, за който все по-често нямаше да има никакво обективно основание.
Щеше да е подготвен, да, като автоматично щеше да се подчини на непосилния страх от наказание, като просто влезе в оневиняващото го послушание и ”войнишка самоотверженост”.
Оневиняващо го послушание, което му позволява през безропотен перфекционизъм да се движи по тревожните клинични пътеки обозначени в наръчниците като паническо разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР), генерализирана тревожност, хранителни разстройства.., всякакви фобии.
Страх от наказание
Там и тогава
Затварям очите си. Почивка. Виждам и полянката на село. Виждам, и там… там съм и аз… бягаме с Ванката през ливадата, току връз прясно окосената люцерна.
Свобода.
Не отварям очите си, ако мога никога не бих ги отворил. Иска ми се само да връщам лентата все по-назад и по-назад. Виждах ожулените си колене и лакти, сополивия си нос и измърсеното си тяло…
…Колко нечистоплътно може да е едно дете?… и болката от охлузените си колене предпочитах, и мириса на прясно окосена люцерна.., само да не пораствам още.., само тате да не се прибере по-рано от работа и да овика мама, че пак не се е справила с мен – хулиганинът, безнадеждният случай, “малкия педал”.
Тук и сега
Вече съм на 40. Много приличам на баща ми.., всички го казват. Дори характера съм му взел. Трудно прощавам каквото и да е, на когото и да е. Наказателен съм. Нямам доверие на никого. И като не мога да се доверявам на хората си измислям, че дисциплината ще направи живота ми поносим.
Не казвам, че съм успял в живота. Той живота е непосилен за справяне, но с антидепресанта и невролептика се преосигурявам срещу уязвимостта ми към критиката или свръх очакванията спрямо мен. А лексотана е винаги добрият спасителен вариант.
Господи, само критика да няма! И аз правя всичко по силите си, за да съм винаги с една крачка пред критикуващите, но те са винаги там и аз усещам погледите им впити в мен. Същите погледи, като на баща ми.
-
Страх от наказание – нямам право на никакви грешки.
-
Страх от наказание –трябва да съм с една крачка пред всички останали.
Страх от наказание
Поведение търсещо безопасност
Научих се да се тревожа за малки неща. Представях си малките подробности, визуализирах ги, като едни малки камъчета, които, ако не са старателно подредени до бордюра на тротоара, то задължително щяха да преобърнат идващата по пътя каруца.
Сещате се за вината, нали? Аз вече съм я изпитвал многократно и не съм ОК с това преживяване.
В представата си проигравам всичко, много преди да пристъпя към каквото и да е действие. пРавя нещата сам, защото нямам доверие, че другите са толкова съвестни като мен.. а залога е голям.. Нарича се наказание. Това е моят страх.
- Нямам право на грешки. Нямам никакво право на грешки.
- Вярвам, че ако не сеъм достатъчно наблюдателен, задължително ще сгреша.
- Вярвам, че ако не се тревожа достатъчно, най-лошия сценарий задължително ще се случи… и в този апокалипсис жертва ще съм не само аз, но и другите.. и бъдещето трайно ще се промени.
- Не, не мога да допусна да съм немарлив. Не мога си позволя да поема отговорността да допусна грешка. Трябва да съм подсигурен с план-Б, В, Г…
- Нямам право да се провалям!
Хистеричната маска на свръхконтрольора
Понякога ще видим тези хора в съвсем различна от свръхконтролиращата им натура, в една нетипична и компенсаторна показност (маска). Случва се да са такива, не защото са се освободили от непрестанно активното чувство за самоконтрол, а защото в един момент то тотално се губи.
От толкова детайлна себекритичност, от токова нещадящо инвестиране на психична енергия в това да се спазва някакъв формален ред, в един момент тези хора реално губят контрол, оттам идва и експресията, която може да е вариация на паническа атака или хистерия.
Хистерия, която пък, не е нищо друго освен декомпенсация по отношение на контрола – маската на подлежащия отдолу страх от хипервзискателността на онази част от хората, които по една или друга причина активират спомените им за свръхизискващия родител.
Онзи същият, който в любовта си към детето, там и тогава, е пренесъл цялата драма на собствените си комплекси за неуспялост, отнемайки през несъзнаваната си арогантност, спонтанността на детето в директивите на безапелативните ТРЯБВА.
Страх от наказание
Замръзналата спонтанност
Спонтанност, която е най-близо до последващото преживяване за свобода при вече порасналия човек; спонтанност, чиито дефицит няма как да бъде преживяван през спомена за притискащите ТРЯБВА. През вече изградените генерални принципи на личността ни.
Но сега, имайки знанието за „случването” на „прекъсването” в детството, ние сме в едно сравнително спокойствие за изхода от това бреме. Посещаваме психолог, но вече знаем какво да очакваме и от своя психотерапевт.
Има достатъчно подготвени специалисти с чиято помощ да се научим да разчупваме матрицата на нашите ригидни правила:
- да се научим по нов, не толкова “аптекарски” подреден начин да се справяме с трудностите в живота си;
- да се обърнем към малкото дете, здравото дете във всеки от нас – недокоснало се все още до изискванията на една изкривена и вехта представа за добро възпитание и, когато сме напълно подготвени, да приемем първичността на онази спонтанна искреност на детето в нас.
Страх от наказание
Да скъсаме окончателно с изкривения си морал
Ще мине време, не оспорваме реалността с магично мислене, докато един ден ще придобием смелостта да изречем една, вече, осъзната истина за себе си:
Морала си е морал, аз скъсах с него окончателно! Днес приемам с открито сърце, че не съм перфектния родител, съпруг, служител, началник, човек.., но това съм аз. Край с хипер-старанието.
Аз, който нямам проблем да се доверя на потребността си от спокойствие, свобода, от секс без задръжки, ако щете, от това да говоря свободно за чувствата си, да се храня с ръце, дори когато нечий натруфен етикет си позволи да критикува поведението ми…
Аз, който се научих да „псувам”, дори, през спокойствието на зрелия човек в мен. Да „псувам”, да – като асертивен отговор срещу културата и морала – същите, които досега ме бяха затискали с непосилните си ТРЯБВА.
Страх от наказание
Моите потребности, не твоите изисквания.
Цинично ли ви се струва, каквото ви говоря? А защо съм по-спокоен сега, когато го изрекох?
Моралистите вероятно биха ме заклеймили, не знам: “Абе, тоя за какъв психолог и психотерапевт говори, та той си е директно за психиатър!” И така да е, вас какво ви интересува? Не е ли по-цинично да сме цял живот в дилемата между ТРЯБВА и СПОНТАННОСТТА?
-
Спонтанност, изтласкана толкова назад в дебрите на КАК ТРЯБВА да сме успешни на всяка цена (и защо с цената на собственото си психично здраве);
-
Спонтанност, която търсим и откриваме в несъзнаваната природа на прекъснатите си потребности и инхибираната емоционалност на уязвимото дете вътре в нас;
-
Спонатанност, която ще отвори широко прозореца на личностовото ни израстване в игривия и освободен от предразсъдъци отговор на здравия възрастен.
Не знам, току що разбрах, че за да съм адаптивен към живота в суровата реалност на неговото случване, не е достатъчно да съм чак толкова послушен.
Послушен и смирен в условността на сляпото подчинение срещу страха от наказание, който съм допускал да ме държи в напрежение през една трогателна изпълнителност, подреденост до перфекционизъм и скованост.
Днес казвам НЕ на реда и плахостта. Днес казвам ДА на живота.
Петър Петров, психолог, Варна, юни, 2016
